— Ако не можеш да спечелиш нищо, защо тогава пращаш вестоносец?
— Ох, може да спечеля нещо. Дамари ще ми бъде задължен, а с човек като него, който е тръгнал стремително нагоре, това може да се окаже скъпоценно обстоятелство.
Джулия се засмя.
— Значи ти вярваш, че Дамари един ден ще изплати дълга си.
— Може би. — Той се усмихна. — Ала дори да не го стори, за мен вече е печалба, ако залови малката Санчия. И ти можеш да спечелиш, Джулия. Разправят, че не си била очарована, когато твоят любовник купил моята крадла. Какво мислиш, че ще стори Дамари с нея, ако му падне в ръцете?
Джулия знаеше твърде добре, какво може да причини мъж с перверзните наклонности на Дамари на една жена, която си е навлякла неговото недоволство. За миг тя изпита към робинята на Лион чувство, граничещо със състрадание. Гневът, който се беше надигнал у Джулия срещу Санчия, се изпари, щом като надмогна благосклонността си към Лион. Едното чувство не можеше да съществува без другото, а пък тя нямаше да допусне някое от тях отново да се вклини между нея и целите й.
— Толкова много ли я мразиш?
— Да я мразя ли? — Той изглеждаше удивен. — Тя не е достойна за моята омраза, но трябва да се накаже за назидание на останалите. В случай че тръгнат слухове, как ме е пратила за зелен хайвер, ще бера много ядове по улиците. Аз не съм Дамари, който се любува на изтезанията заради самите тях. За мен отмъщението трябва да преследва някаква цел, иначе то е без всякаква стойност. — Каприно се обърна с лице към нея. — Желая ти нощ без печалба, Джулия. Нека мъжът, комуто ще подариш благосклонността си, да има същите прищевки като Дамари. От закъснението на твоята новина съм всичко друго, но не и възхитен.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, ала мъжът, който днес ще влезе под завивката ми, е нежен като девствен момък. Тръпки го побиват само като се намръщя. — Тя се изправи с обаятелна усмивка. — И на заранта ще ми подари накит, при чиято гледка ще изплезиш език като уличен пес пред месарски дюкян.
— Пълна противоположност на Андреас. — Каприно отвори вратата. — Какво щастие за теб.
Той си отиде, а Джулия постоя за миг с отпуснати ръце, преди да вдигне рамене, сякаш се беше освободила от някакво бреме. Каприно имаше право — истинско щастие беше, че се отърва от Лион Андреас.
Тя отиде до шнура на камбанката и го дръпна силно. Това беше знакът за камериерката й да въведе Гондолфо.
Шеста глава
— Не! — Санчия махаше с ръце и се мяташе като риба на сухо в постелята. — О господи! Не, не…
— Santa Maria, какво, по дяволите, ти става? — Лион се подпираше върху единия си лакът. Лицето му потъмня. — Да не си болна?
Санчия се оглеждаше като през сълзи из стаичката. А тя беше осветена от огъня и чиста, а не дупка, гъмжаща от паразити. Санчия вдигна нагоре ръцете си. Прониза я главозамайваща радост.
— Още ги имам.
— Какво имаш?
— Ръцете си. — Тя ги простря напред и раздвижи пръсти. — Мислех, че са ги отсекли. Мислех, че са ме хванали при кражбата, хвърлили са ме в отпадната яма и са ми отсекли ръцете. Но не било вярно…
— Сънувала си — каза Лион троснато, като си легна. — Хайде, спи.
— Сънувала съм — повтори тя. Легна си покорно, но не искаше да оставя топлината и надеждността на будното състояние и да потъва в един сън, в който я дебнеха отвратителни кошмари. Тя лежеше така, пронизвана от близостта на Лион. Колко е странно да делиш постелята с един гол мъж. Сигурно постепенно щеше да свикне. Ако имаше това време. Кой можеше да знае докога Лион щеше да я предпочита за насладите на плътта? В този свят нямаше нищо, което да е трайно.
— Често ли сънуваш, че ти отсичат ръцете? — попита Лион тихо.
— Да, вече споменах, че не съм твърде смела.
Той мълча толкова дълго, та тя вече си помисли, че е заспал.
— Човек не отговаря за сънищата си, а не е липса на смелост, ако се страхуваш от опасността. Това е по-скоро признак на благоразумие.
Тя се засмя боязливо.
— В такъв случай трябва да съм мъдра като ясновидец, тъй като почти винаги изпитвам хиляди страхове. Откакто видях как изхвърлиха един крадец от отпадната яма, а той ръкомахаше с клетите си кървящи чукани, сякаш молеше някого… той… той…
— Няма да те сполети такова нещо.
— Да се надяваме, че няма — прошепна тя.
— Няма да се случи. Аз трябва да получа ключа, но теб няма да те сполети нищо.
Той беше толкова развълнуван, че тя се изкушаваше да го утеши, но беше твърде уморена. Обърна се на хълбок.
— Прощавайте, че ви събудих, господарю.
— Лион.
— Забравих.
О, Господи, колко нетърпелив беше той. Навярно щеше да е по-добре да беше се отдала на неизвестната заплаха на съня, отколкото в будно състояние да предизвика недоволството му.