— Ще се постарая да запомня. Прощавайте… Лион.
Като единствен отговор той изрече някакво тихо проклятие.
Санчия твърде дълго не можа да заспи, но когато най-сетне сънят я надви, още усещаше, че Лион лежи до нея неподвижен и буден.
— Защо се смееш? — сопна се Лион на Лоренцо, когато намести Санчия върху седлото.
— А защо да не се смея? — попита Лоренцо невинно. — Утрото е сияйно красиво, а аз се наспах добре. Ти може да си нелюбезен и навъсен, защото не можеш да кажеш същото за себе си, но сигурно вместо добър сън си имал нещо друго, което на мен не ми беше отредено.
Лион не отговори, а се метна върху седлото и пришпори своя жребец така, че той се понесе в галоп и мигом остави далеч назад Санчия и Вазаро.
Лоренцо въздъхна.
— Боя се, че и този ден ще бъде като вчерашния, а аз се бях надявал на нещо по-добро, след като Лион утоли желанията си с теб. — Той подкара коня си в тръс. — Хайде, Санчия, или той ще преполови пътя до Солинари, преди да го настигнем.
Санчия подкани кобилата си да бърза.
— Откъде знаете… — Тя прекъсна мисълта си. — Трябва доста добре да го познавате.
— Достатъчно добре, за да преценя, че търпението му се беше изчерпало. — Лоренцо я погледна безпристрастно. — Желанието може да бъде здрава верига, която привързва мъжа, а на теб тази верига ще ти потрябва за твоята безопасност в Мандара.
— За моята безопасност ли? Защо?
Една усмивка заигра около устните му.
— Там положението действително е много сложно. Благородната Катерина няма да е във възторг от твоето пристигане.
Санчия наостри уши.
— Катерина ли?
— Катерина Андреас, майката на Лион. Възбуди ли човек недоволството й, може да се превърне в истинска фурия.
— Ах — Санчия напрегнато размишляваше. — В такъв случай трябва да намеря начин да й харесам.
Той се засмя от сърце.
— Това ще бъде истинско предизвикателство за теб. Населението още не е забравило как Катерина бранеше Мандара, когато Лион и баща му воюваха в Тоскана. Николино, някакъв кондотиер, който смяташе, че Мандара е узрял за откъсване плод, обсади града. Катерина сплоти около себе си войските, предприе набег във вражеския стан, взе в плен Николино и го отведе в Мандара. Качи го върху градската стена и извика на лейтенанта му, че ако не вдигнат обсадата, ще нареди да обесят Николино.
За съжаление, офицерът не й повярва и сви още повече обръча около града.
— И какво се случи после?
— Николино беше обесен. Сетне Катерина разпореди трупът му да се люлее на въжето пред отбранителното съоръжение, така че неговите conditti да го виждат отвсякъде. На другия ден още в най-ранни зори обсадителите се оттеглиха.
Санчия усети как нещо я свива под лъжичката. Не стигаше, че трябваше да се харесва на Лион, а сега се налагаше да изтръгне и благоразположението на войнствената му майка.
— Тя трябва да е кипяща от енергия личност.
— Да. — Лоренцо й хвърли един поглед. — Ала ти разполагаш със собствена сила. Тя ще те тачи и уважава, ако се проявиш като неотстъпчива и не допуснеш да те постави на колене. — Лоренцо се усмихна. — Защото ако се поддадеш и отстъпиш, заслужаваш да те смачкат и Лион да ти свети маслото.
— Не се оставям да ме мачкат. — Челото й се покри с бръчки, когато размишляваше върху тази нова опасност. — Но по какви причини вие искате, да премеря силите си с нея? Ще ми помогнете ли?
— Не. Аз само подреждам фигурите върху шахматната дъска. В самата игра не се меся.
— Никога ли?
Той срещна погледа й.
— Никога.
Ръцете на Санчия стиснаха по-здраво юздите на кобилата. Чувстваше се твърде самотна.
— Навярно въобще няма да ме вземе в Мандара. Днес сутринта беше толкова невъздържан към мен.
— Ах, та това не е сръдня. Трябва да се научиш по-добре да вникваш в тайните му помисли. — Погледът на Лоренцо се премести върху широкия гръб на Лион пред тях. — Днес той страда от същата болест, която го е сполетяла вчера. Съвсем не е конят онова, което сега му се ще да язди.
— Вие смятате…
— Точно така, моя скъпа Санчия. — Тонът на Лоренцо беше почти весел, когато подкара коня си в по-жив алюр. — Това ми вдъхва надежда, че преди Солинари все пак ще направим почивка.
Те спряха към пладне край някакво поточе, което лъкатушеше над полянка в гората.
Лион, който беше отишъл твърде напред и едвам се мержелееше, ненадейно обърна жребеца си и препусна обратно при тях.
— Ще почиваме тук, докато горещината премине — съобщи им той лаконично.