— На мен ми се струва, че не слънцето е онова, което така гори — промърмори Лоренцо. — Но се примирявам на драго сърце с всяка лъжа, стига да сляза от тази твар.
Лион, който скочи от коня и тръгна към Санчия, не му обърна повече внимание.
— Слизай. — Той я хвана за кръста. — Бързо.
Настоятелният му тон я изненада, преди да погледне лицето му. В този миг очите й се ококориха, а дъхът й заплашваше да секне. Лоренцо имаше право. Не беше гняв онова, което вреше и кипеше у него. Лицето на Лион се озаряваше от похотливото желание, което се беше научила да разпознава предишната вечер.
С един замах той я вдигна от седлото и я свали върху земята. През мекия плат на роклята си тя усети силните му ръце. Горещината на тялото му я възбуди.
— Исках…
— Тихо — изрече той с дрезгав глас, когато я облегна о кобилата. — Не говори. Дай ми само онова, от което имам нужда. — С един замах той свали дрешките от раменете й и разголи гърдите й.
Санчия се бореше отчаяно за въздух и залитна към коня си, когато устата на Лион обхвана зърното на лявата й гръд. Той смучеше с всичка сила, напористо и жадно, а зъбите му се впиваха в нея, докато сграбчи с длан другата й гърда и взе ритмично да я мачка. Същото парливо чувство, което познаваше от предишната вечер, я прониза в слабините. Тя затвори очи и опря глава о седлото.
— Тук ли? Но Лоренцо…
— Отвръща любезно поглед настрана — пошушна нежно в ухото й Лион. Червенина изби върху загорелите му бузи, ноздрите му потреперваха при всяко вдишване и издишване — и е страшно зарадван. — Той хвана Санчия за китката и я затегли далеч от коня, далеч от пътеката, навътре в храсталака.
— Къде отиваме? — Трябваше да подтичва, за да бъде в крак с него.
— Наблизо.
Той повървя още малко из гората, преди да я притисне о един дънер.
Жилавата кора, която се набиваше в кадифето на роклята й, съблазнителният мирис на земя, на шума и на кожения му жакет…
Пръстите трескаво развързваха връзките на кожените му панталони, докато като пружина напред изскочи възбуденият му ствол.
— Не се съпротивлявай — заповяда и той, когато вдигна роклята и фустата й. — Прави, каквото ти кажа. — Ръцете му обхванаха таза й, повдигнаха го с лекота и преместиха тялото й върху мъжеството му. — Сложи краката си около хълбоците ми.
Краката й послушно се увиха около него.
— Няма да се съпротивлявам… — Тя не успя да продължи мисълта си, когато той с един-единствен див тласък проникна в нея. Главата й падна назад върху жилавата кора на дървото, сломена от неговата страст.
Той изкрещя и спря да се движи в нея. Върху лицето му се отразяваха наслада и облекчение, които изглеждаха почти непоносими.
— Dio! Да… да… — И после пак затласка със сила, която я прониза до края. Раменете й бяха притиснати в дънера на дървото, докато Лион я обладаваше отново и отново.
Неимоверната мощ на глада му би могла да я стъписа, но в случая не бе така. Някак си тя усещаше, че той не иска да й причинява болка и е само в плен на силния си нагон, за който я беше предупреждавал.
— Ела… — мърмореше Лион. — Бързо… ела.
Той искаше не само да му отдаде тялото си, но и да го дари с онази ответна страст, която беше проявила последния път.
Той я хвана между бедрата и ги стисна. Палецът и показалецът му я разтриваха, с един вик тя се изви към него.
— Сега — стенеше той гърлено. — Сега — и проникна дълбоко в нея.
Тя му даде онова, което искаше и което не можеше да му откаже. Прехапа долната си устна, за да не закрещи, когато я обзеха приливите на страстта.
— Така е добре — изрече той, като опря пламтящата си буза о слепоочието й. — Така го исках.
Беше му дарила наслада, беше почти сигурна. Какво щастие, че собствените й усещания насърчаваха и разпалваха неговите.
Той милваше неумело косите й, докато с другата си ръка още я притискаше към себе си, не бързащ да се отдели от нея.
Чак след известно време отстъпи бавно крачка назад и я сложи върху земята.
— Не исках да бъда груб. Ала прекалено дълго чаках — обясни, заеквайки. Сякаш съжаляваше за това половинчато извинение и добави: — Но ти трябва да свикваш с навиците ми — колкото по-рано, толкова по-добре. — Припряно приведе в ред одеждите си, преди да приглади роклята й. — Когато ми трябваш, е наложително да си готова за мен. Твърде често ще се случва да не мога да чакам, докато намерим легло.
— Разбирам.
— Добре. — Той се обърна с гръб към нея. — Освежи се в потока, защото ще продължим ездата. Бих искал да сме в Солинари, преди да падне здрачът.
Лоренцо си почиваше лениво под едно дърво на края на пътя. Усмивка се разля по лицето му, когато ги видя да идват от гората.