— Какво… толкова скоро? Ти си бил по-разгорещен, отколкото си мислех, приятелю мой. Надявах се на по-дълга почивка. — Той се изправи на крака и изтърси праха от сивия си кожен жакет. — Е, навярно ще спрем още веднъж по пътя. — В светлите му очи заиграха лукави пламъчета. — Денят е страшно горещ.
— Няма да има повече почивки. Никакъв отдих, докато не стигнем Солинари. — Лион се метна върху породистия си кон и го пришпори.
— Сега е нервен — каза Лоренцо, който вдигна Санчия върху нейната кобила. Когато забеляза неспокойния й поглед, поклати отрицателно глава. — Не заради теб. Яд го е на самия себе си. Заради теб се е оставил да го отклонят в търсенето на „Вихрения танцьор“. Наистина не за дълго, но той го смята за слабост на характера, която го отвращава. Лично аз гледам на това като на добра поличба за бъдещето.
— Защо?
Той я изгледа изпитателно, сякаш се колебаеше дали си струва да й отговори.
— Защото подчерта чувство за отговорност на Лион се превръща за него в истински окови. Той разглежда самия себе си не само като пазител на „Вихрения танцьор“, но и като пазител на всичко в своя собствен свят. Впрочем никак не е за чудене. Доколкото знам, баща му от най-ранни години го е възпитавал в тази вяра. В известна степен статуйката е символ на това задължение.
— Обвързване? Окови? Та той е един голям владетел. Отговорността не значи окови.
— За някои хора вече значи. — Лоренцо вдигна рамене. — Имай грижата винаги да е възбуден и да не може да мисли за своята отговорност, Санчия. Така ще бъде най-добре и за двама ви.
— Не знам как бих могла да поддържам будни желанията му. — Бузите на Санчия пламнаха. — Не знам също дали бих искала да забрави дълга си. Наистина, ще бъде ли честно?
Лоренцо възседна породистия си кон, стенейки.
— Santa Maria, още един апостол, който кади тамян пред храма на честта и славата. Смятах те за по-благоразумна. — Той поклати неразбиращо глава. — Но навярно тъкмо това твое качество го омайва. Ако не си приличат, щяха ли да се обичат.
Санчия се вторачи невярващо в него.
— Та ние съвсем не си приличаме.
— Напротив, приличате си като две капки вода. Ала ти, Санчия, приличаш и на мен. Ще бъде интересно да се види коя черта от характера ти в края на краищата ще вземе връх. — Той се обърна към нея и я изгледа студено и преценяващо от главата до петите. — Властта главозамайва. Навярно ще стигнеш до идеята, че би било добре да използваш страстта на Лион към теб за своя възход в обществото. Срещу честолюбието нямам какво да възразя, но няма да допусна Лион да бъде използван. Ако забележа намек за това, ще се погрижа да те отстранят.
— Та аз нямам никаква власт над него.
— Продължавай да се придържаш към думите си и ще останеш в цветущо здраве.
— Вие сте загрижен за Лион. — Откритието, че един човек с леденостудената разсъдливост на Лоренцо беше загрижен за някого, я изпълни с безкрайна почуда. — Защо?
— Знае ли някой? — Подигравателната му усмивка беше насочена към него самия. — Трябва ли сега да се впускам в сърцераздирателни тиради и да твърдя, че Лион е човекът, който при други обстоятелства е можело да стане от мен? Или пък, че той е синът, комуто бих искал да дам живот? — Той пак поклати отрицателно глава. — Какво предизвиква привързаността на един човек? Животът крие много чудати, ексцентрични, необясними чувства. Те са, които го правят поносим. — Конят му се понесе в по-бърз тръс, щом заби шпори в хълбоците на животното.
Беше късно следобед, когато стигнаха до една малка селска къща на брега на ясно синьо езеро.
— Повече няма да яздим — каза Лион, който държеше Таброн за поводите. — Оттук вече не е далеч до селото, а пък Солинари се намира непосредствено зад него. Не бих искал вестта за нашето идване да стигне до двореца, затова нека почакаме тук Марко. Ще придумам селянина да ни подслони за през нощта.
— Кой е Марко? — попита Санчия.
— Моят брат. — Лион слезе от коня и тръгна през двора към покритата със слама селска къщурка.
Нова изненада. Та аз наистина не зная съвсем нищо за Лионело Андреас, помисли си тя. Беше ли този брат толкова див и необуздан като Лион и майката, която ги е родила? Твърде вероятно. Ненадейна носталгия по Флоренция връхлетя Санчия — града, в който всяка опасност й беше позната.
— Марко е съвсем различен от Лион — каза Лоренцо, сякаш четеше тайните й помисли. Той скочи от седлото и й помогна да слезе от коня. — Ще го намериш достоен за любов както повечето жени.
— Не й е позволено да го намира достоен за любов. — Лион беше излязъл от къщата и стоеше върху най-горното стъпало. — Нямам намерението да деля Санчия е него.