— Колко дребнаво от твоя страна — каза Лоренцо. — И учудващо отгоре на всичко. Защо си стиснал като кокоше дупе Санчия, когато в други случаи…
— Къщата изглежда чиста и прибрана — прекъсна го Лион. — Дадох пари на селянина за една нощувка. Той и стопанката му ще спят днес при баща му на няколко мили от тук. Мъжът ще се отбие в селото и ще каже на Марко, че съм тук, докато селянката стопли вода за къпане и миене.
— Отлично — обади се Лоренцо. — И понеже толкова много обичаш тези четириноги твари, надявам се ти да се погрижиш за тях, докато аз си гледам спокойствието. — Воден от благоразумие, той не изчака отговор и изчезна в къщата.
Лион беше проследил офейкването му с крива усмивка.
— Колко щеше да е разочарован, ако знаеше, че не си е уредил сметките с мен. — Той взе юздите на коня и го поведе към малкия обор. — Съборетината има само едно помещение, а по време на престоя ни едва ли ще можем да оставаме често насаме. — Той погледна Санчия през рамо. — Защо стоиш там със скръстени ръце? Ела с мен в обора.
Най-сетне тя го разбра и изтича подире му.
— Пак ли искате да легнете с мен?
— Стига да намерим купа сено или някоя завивка без насекоми и паразити. — Той отвори вратата на малката конюшня и въведе конете, чиито юзди завърза за една празна ясла. — В противен случаи ще трябва да се задоволим с някой чепат дирек вместо облегалка. — Той спря и се обърна с лице към нея в полумрака. — Няма значение. Важно е само това. — Той протегна жадно ръка към нея, сякаш земята под нозете му се тресеше. Погледът му претърси светкавично помещението, докато откри малка купчина сено. — Пожелах те отново само десетина минути след като тръгнахме от потока. Копнях за теб… Сега — той я отведе до купчинката сено и я застави да коленичи, — сложи край на желанието ми. — Гласът му беше тих и трепереше от копнеж и безпомощен гняв. — Santa Maria, сложи край на всичко.
Той вдигна нагоре роклята й и я облада с още повече плам, отколкото последния път. Едва беше достигнал връхната точка, когато я облада втори път и я увлече със себе си в нова вихрушка от огнена страст.
Лион се откъсна от Санчия и се строполи до нея върху сеното. Гърдите му се повдигаха и снишаваха напрегнато, докато полагаше неимоверни усилия отново да дойде на себе си. И Санчия подир бурята от чувства, в която я повлече Лион, още не беше се успокоила.
— Мразя това — поставил ръка върху очите си, изрече той през стиснати зъби. — Няма да е вечно, трябва да знаеш.
— Не знам. Въобще нищо не знам за това — прошепна Санчия. — Само ми се струва, че нямаше да го правите, ако наистина го мразите. — Той не отговори, което я окуражи да попита боязливо: — С мен по-различно ли е, отколкото с Джулия Марцо?
Той свали ръката от лицето си. В тъмните му очи искреше неприязън, в усмивката му прозираше жестокост.
— Естествено, тя е много по-добра. Нима мислиш, че щях да си губя времето с теб, ако тя беше тук?
Пронизващата болка, която изпита, я завари съвършено неподготвена.
— Съжалявам, че не съм ви достатъчна. Навярно… ако ми кажете какво не правя добре…
— Какво не правиш добре ли? — попита той диво, когато скочи на крака и свали седлото от Таброн. — Обгръщаш ме прекалено плътно, върховете на гърдите ти са прекалено розови и остри, кожата ти е прекалено мека. — Той дръпна рязко седлото от гърба на жребеца и го остави да падне върху глинения под. — И ме гледаш така, сякаш се готвя да те изям, докато всъщност едва се сдържам да не го направя. — Той й обърна гръб. — Съблечи се.
Изненадана, тя се опитваше да си поеме въздух. Та той не можеше отново да я желае!
— Стани и се съблечи!
Тя събра мигом всичките си сили и свали роклята, обущата и ризата си.
— Ела насам.
Тя тръгна към него, с очи в извърнатото му настрани лице.
В този миг той се обърна и погледът му зашари по тялото й, в търсенето на всяка издатина, на всяка вдлъбнатина, на всяко скришно място…
— Мое — изрече той с дрезгав глас. — Всяка частица плът е моя, докато ми принадлежиш като собственост. Разбра ли?
Тя побърза да кимне.
Той обхвана гърдите й с двете си ръце.
— Мое. Никой не трябва да те докосва. Не бива да позволяваш никой да посяга на теб. — Ръцете му се плъзнаха към къдриците, закриляха нейната женственост. — Никога. На нито един мъж няма да се усмихваш без изричното ми разрешение.
Тонът му беше толкова разпален, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа вторачено.
— Кажи го. Кажи, че ми принадлежиш.
— Аз… ви принадлежа.
— Нито един мъж, освен мен няма да те докосва.
— Нито един мъж, освен вас няма да ме докосва.