Съсипан, той се втренчи в лицето й. После я пусна и се обърна.
— Сега престани да ме гледаш с твоите ококорени боязливи очи и изчезвай. Облечи се и върви в къщата.
Тя се затътри зашеметена заднешком и взе да се облича.
— Бих могла да ви помогна за конете.
— Върви в къщата.
Тя изтича по глинения под и щом стигна до портата, погледна назад. Лион не беше се помръднал. Гърбът му беше схванат от напрежение.
— Сега вече не се боя от вас. В началото изпитвах страх, но сега вече не вярвам, че ми желаете злото.
Ръцете му се впиха в конската грива.
— Трябва да притежавам „Вихрения танцьор“.
— Знам — каза тя, слисана от неочаквания обрат. — Ще взема ключа. Обещах, а аз държа на думата си. Кога трябва да отида в двореца?
— Нощес, ако Марко донесе вестта, която ни трябва.
Почувства, че я обзема паника.
— Толкова скоро ли?
— Да. — Той освободи колана на седлото. — Върви и кажи на Лоренцо да има добрината да се изкъпеш и преоблечеш, преди да пристигне Марко.
Не преоблечена, за да се хареса на Лион, помисли си тя тъжно, а за да проникне в двореца. Санчия се обърна и изтича на един дъх до къщата.
Марко Андреас влезе на кон в двора, когато последните разкошни червени лъчи на залеза правеха езерото сякаш да пламти. Той спря да се полюбува на красотата, която се ширеше пред взора му. Усмивка озари съвършените му черти, които изглеждаха като изваяни с длето.
— Е, какво ще кажеш за него? — измърмори Лоренцо, който наблюдаваше заедно със Санчия как Лион пресича двора, за да поздрави своя брат.
Санчия изучаваше красивия млад мъж, който със смях гледаше отвисоко към Лион. Неволно усмивка заигра върху устните й.
— Той спада към сияещите люде.
— Какви са тези сияещи люде?
— Тези хора се разхождат по улиците и са винаги щастливи и жизнерадостни. Те носят най-пъстроцветните одежди, свирят на мандолина и правят серенади на своите дами. Повечето от тях рисуват или имат склонност към ваятелство или поезия…
Лоренцо повдигна вежди от почуда.
— И каква е според теб страстта на Марко?
Тя се опита да разгледа и прецени безпристрастно по-младия Андреас, който току-що се беше задълбочил в разговор с Лион. Но безпристрастността не беше толкова проста работа, когато човек се изправеше пред такава хубост. Марко, може би с няколко години по-млад, имаше малко сходство с брат си. Чертите му бяха с класическа красота. Дългата му до раменете коса не беше тъмна като на Лион, а имаше червеникаво рус отблясък, а пък очите му не бяха студени и пламтящо черни, а топло кафяви.
Накрая тя каза:
— Той рисува.
— И как стигна до това заключение?
— Той разглеждаше залеза на слънцето и се усмихваше. Един ваятел в повечето случаи се занимава с твърди форми и нямаше да обърне особено внимание на залеза. Един поет щеше напрегнато да обмисля как да предаде красотата на гледката в слова. Марко обаче приемаше онова, което виждаше, с безгрижие и радост, защото знаеше, че му стига само да подражава на онова, което вижда.
Лоренцо избухна в гръмогласен хохот, така че Лион и Марко се обърнаха озадачени.
Лоренцо кимна към Марко. Смехът му още не беше стихнал.
— Добър вечер, Марко.
Марко се усмихна леко.
— Изглежда си щастлив, че ме виждаш. Сторих ли нещо, което да заслужава несдържаното ти веселие?
— Как бих се осмелил да се надсмивам над едного от сияещите люде! — Лоренцо се обърна към Санчия. — Той действително рисува и има много приятен тенор, макар и да не свири на мандолина. — Като извърна лице към Марко, Лоренцо попита: — Кажи ми напоследък правил ли си серенади?
Марко направи гримаса.
— Лоренцо, твоите остроумия не са лъжица за моята уста. Да не си ме избрал за жертва на някоя от шегите си?
— Смяташ ме за по-лош, отколкото съм в действителност. Исках само да установя дали Санчия правилно е преценила характера ти. Тя смята, че си радост за окото.
— Ах, така ли? — каза Лион тихо. Погледът му се пренесе върху момичето.
— Не исках никого да засегна — каза тя задъхано. — Сеньор Лоренцо само ме попита… той ме помоли за това. Беше една игра, една гатанка…
— Гатанка, която си искала да разгадаеш? — попита Лион с мек тон. — Бих желал да знам как.
Марко хвърли къс поглед на брат си, преди да пристъпи напред и дълбоко да се поклони.
— Мадона Санчия, чест е за мен да представлявам интерес за вас. Понеже познавам Лоренцо, съм сигурен, че думите му нямат никаква тежест. Развлича се, като ни оплита и ни обърква всичките. Не е ли така, Лион?
— Понякога да.
— В повечето случаи. — Марко побърза да продължи: — Лион ми каза, че сте щели да ни помогнете да си възвърнем „Вихрения танцьор“. Само веднъж да видите колко е прелестна фигурата, ще разберете, че не бива да остава завинаги у човек като Дамари.