— Тук ли трябва да вляза? — Санчия посочи с пръст четириъгълника в средата в лабиринта. — В съкровищницата?
Марко се усмихна успокояващо.
— Не, вие трябва да отидете само до южния вход на лабиринта. Родриго Естабан, караулът, който охранява входа, държи ключа към съкровищницата на една халка на пояса си. — Той бръкна под наметалото си и извади огромен ключ, който подаде на Санчия. — Оня ключ твърде много прилича на този тук. Вашата задача е да откраднете ключа за хазната и да окачите този на неговото място и то така, че Естабан да не забележи подмяната.
— Висят ли и други ключове на пояса му? — попита Санчия.
— Той има още два ключа. Един за тъмницата и другият за портите на високата желязна ограда, която заобикаля двореца и цялата местност. Оградата се допира до гъст шубрак, който предлага добро укритие, а за портите въобще няма защо да се тревожите. Виторио ми даде този ключ, който ги отваря и подкупи стражите, които обикновено караулят там.
Санчия се втренчи в ключа, без да го вижда.
— Какво има? — попита Лион нетърпеливо.
— Другите ключове. Аз трябва не само да открадна ключа и да го подменя с този тук, но трябва и да внимавам другите ключове да не се раздрънчат. Не съм сигурна дали ще успея да направя това.
— Ще успееш — каза Лион. — Трябва да успееш.
— Лион, за Бога, ами ако не се справи… — Марко се намръщи. — Не бях помислил за дрънченето.
— Дукатите звънтяха в кесията ми, а ти все пак я задигна безшумно. — Изражението на Лион остана неумолимо. — Просто трябва да се залови много предпазливо с начинанието. Санчия, ще успееш.
Тя преглътна с мъка и кимна с глава, като вътре в себе си продължаваше да се моли.
— Ще успея.
Една от редките му усмивки озари лицето на Лион.
— За няколко часа всичко ще мине и замине, а ти ще ми дадеш ключа. Опитахме се да подготвим и направим всичко колкото се може по-просто за теб. За тази цел сме си подсигурили помощта на трите блудници от селото, които следва да отвличат вниманието на стражите пред входа на лабиринта и да попречат на техния офицер да направи проверката точно навреме.
— Няма ли да се удивят, ако блудниците пристигнат ненадейно?
— Може и да се удивят… но то няма да е пречка да се зарадват на услугите им — обясни иронично Лоренцо. — Повечето мъже губят разсъдъка си, когато някоя чаровна блудница им предложи да си разтвори краката заради тях.
Лион кимна с глава.
— Ти ще влезеш вътре с жените и ще се преструваш, че си от тях, докато успееш да задигнеш ключа.
— Разбрах — каза тя едва чуто.
Той я погледна.
— Казвам ти, че всичко ще мине като по вода.
Тя с мъка се усмихна.
— Днес ли ще използвате ключа, за да откраднете статуйката?
— Не, утре през нощта.
— Разбирам. — Ръката й стисна толкова здраво ключа, че той се вряза в дланта й. — Можем ли сега веднага да тръгваме към двореца? Не ми се ще много да мисля за предстоящото.
Противоречиви чувства се изписаха върху лицето на Лион, когато я погледна.
— Да. — Той рязко извърна лице. — Можем незабавно да тръгваме на път. Марко ще прескочи до селото, ще вземе жените и ще срещнем след един час пред портите на двореца. — Той се обърна с лице към Лоренцо. — Марко каза, че на четвърт миля от там имало горичка. Налага се да дойдеш с нас и да ни чакаш в нея с конете.
— Отлично. Винаги предпочитам някоя пасивна роля. Макар че в ума ми се върти мисълта за по-възбуждаща компания за вечер като тази.
Лион подаде ръката си на Санчия. Отново лицето му се озари от онази усмивка, от която енергичните му, брутални черти изглеждаха почти хубави.
— Ела, cara.
Cara. Ласката отекна като мехлем на сърцето й. Никой досега не беше я удостоявал с такава дума. Ненадейно я обзе ревностно усърдие. Пристъпи две крачки напред и пое боязливо протегнатата му ръка.
— Идвам.
Голямата му ръка стисна здраво малката й длан. Беше в пълна безопасност. В този миг не съществуваха нито страхове, нито заплахи. Лион беше я нарекъл cara, беше потвърдил, че безопасността й е осигурена и държеше ръката й, сякаш между двамата съществуваше нещо повече от мир и разбирателство.
Тя се остави да я изведе от къщата.
Седма глава
— Въобще не знаех, че „Вихреният танцьор“ наистина съществува. — Чезаре Борджия поднесе една великолепна чаша към устните си. Погледът му беше насочен към пастелните тонове на гоблена, който изобразяваше Диана по време на лов. — Чувах, че се бил озовал в Италия, но винаги смятах това за изсмукана от пръстите история. Все пак вие, приятелю мой, не хитрувате и не ми разправяте бабини деветини, нали?