— Напротив… освен ако не означава, че ви се пада една империя, която може да се мери с империята на Карл Велики.
Лицето на Чезаре потъмня.
— Вие отивате твърде далеч, Дамари.
— Мъже от вашата порода никога не отиват твърде далеч, господарю. Всичко това не е само умозрително построение.
Борджия го изгледа с любопитство, а после избухна в сдържан смях.
— Дамари, вие наистина имате право. Не съществуват никакви граници за един мъж, който рискува всичко, за да постигне целта си.
Още като понечи да стане, той намести върху гърдите си огърлицата, на която висяха, украсени с редки камъни, инициалите на ордена на „Свети Михаил“. Искрящите скъпоценности се открояваха великолепно върху черния велур на жакета му.
— Искам да обмисля условията.
Дамари се надигна.
— Не размишлявайте прекалено дълго.
— Боже мой, колко сте дързък! — Усмивката на Борджия угасна. — Дамари, не правете грешката да предоставяте статуйката на друг купувач. Това би било крайно неблагоразумно.
Дамари се поклони дълбоко.
— Кога мога да очаквам отговора ви?
— Скоро. Трябва да пиша на баща си, за да узная мнението му за тази покупка. Кой знае? Навярно съвсем не си е загубил чак толкова ума по „Вихрения танцьор“, както ви се струва.
— Може би. — Дамари смени темата. — Желаете ли да вечеряте с мен и накрая да опитате една малка туркиня, с която се сдобих съвсем наскоро? Тя е като изписана и владее всякакви умения.
— Струва ми се, че не. — Борджия се приготви да си сложи черната кадифена маска, без която в последно време твърде рядко се мяркаше из обществото. Той замълча усмихнат и погледна към маската в ръцете си. — Навярно обаче не си приличаме чак толкова много, колкото си помислих, Дамари. Вие не сте суетен като мен. Нашите лица са обезобразени и са всичко друго, но не и за пред хората, а все пак вие се разхождате открито сред обществото.
— Съумях да свикна с белезите, тъй като сипаницата ме сполетя като невръстно дете.
— Аз все още я имам. Френската болест. — Борджия отметна глава назад и се засмя звучно. — И се обзалагам, че малката сицилианка, от която си я навлякох, беше далеч по-възбуждаща от туркинята, която толкова любезно ми предлагате. Мръсницата почти си струваше заболяването.
— Би могло да се каже, че и за моята сипаница е виновна една курва — каза Дамари. — Както виждате, нашите страдания ни правят братя по злочестина. Сигурен ли сте, че все пак не желаете да останете и да опитате Зария? Тя е едва на четиринадесет години и е зряла и сладка като току-що откъсната слива.
— Твоите малки красавици са лишени от остроумие и често носят следи, които накърняват тяхната хубост. Предпочитам да си потърся другаде жена, която повече да ми подхожда. — Борджия надяна маската си и тръгна към вратата. Гъвкавата му фигура излъчваше мъжка привлекателност. — Би трябвало да се научите на въздържание.
— Защо? — Дамари се усмихна. — Не бяхме ли току-що единодушни, че мъже като нас не следва да търпят ограничения? Ексцесиите могат да са крайно забавни.
— Вие сигурно се придържате към това мнение — Борджия се спря пред вратата. — И внимавайте да не предприемане нищо, преди да ви кажа. Buona sera, Дамари.
Учтивостта изискваше Дамари да придружи Чезаре Борджия чак до входа на къщата, но той беше решил да не го удостоява с това внимание. Отсега нататък Борджия трябваше да свиква да гледа на него като на равен, а не само като на услужлив лакей.
— Buona sera, господарю мой.
Борджия се поколеба за миг, преди да затвори вратата с рязък жест.
Дамари се усмихна удовлетворен до дъното на душата си, когато се обърна и прекоси лоджията, за да хвърли поглед нагоре към нощното небе. Всичко се развиваше великолепно. Борджия искаше да стане притежател на статуйката и щеше още повече да ламти за нея, ако папа Александър го запалеше със своето въодушевление. Навярно на Дамари щеше да му се усмихне щастието да изкопчи от папата повече от едно херцогство. Какъв триумвират щеше да излезе от тях! Нито една армия, нито една държава не би могла да им се противопостави. А то се знае, триумвиратът не можеше да трае вечно, тъй като винаги един от тройката изпъкваше като водеща личност. Защо да не бъде той този водещ? Както беше казал пред Борджия, през целия си живот беше предчувствал, че е призван за великото. И колко далеч вече беше отишъл! Той притежаваше един великолепен дворец, както и тази елегантна малка къща в Пиза, отгоре на всичко съкровищница, пълна с богатства, която пазеше в дълбока тайна от алчните ръце на папата.
А сега той имаше и „Вихрения танцьор“…
— Господарю мой, вестоносец от Флоренция би желал да разговаря с вас.