Дамари се обърна. В рамката на вратата стоеше един слуга.
— Как се казва той? — Попита Дамари попита.
— Томазо Сантини.
— Не познавам никакъв Сантини.
— Той каза, че посланието идвало от Гуидо Каприно.
— Каприно — измърмори Дамари. Съвсем ненадейно пред него изплува споменът за мека, бяла кожа и стъписани сини очи. Лорета! Споменът за малката проститутка прониза като с горещо желязо утробата му. Навярно Каприно пак щеше да му предложи някоя лакома мръвка.
— Нека влезе Сантини. Искам да знам какво ще съобщи.
— Блудниците ги пратих по-навътре в градината — прошепна Марко, когато Лион и Санчия се озоваха пред портите. — Тази тук е Мария. Тя казва, че Родриго е ходил в селото и се е ползвал от услугите й. Помислих си, че навярно по-лесно ще отклони вниманието му някой, когото вече познава.
Тъмнокосата жена, която се облегна на портата, се усмихваше самоуверено.
— Срещу достатъчно пари бих могла да отвлека вниманието и на самия дявол, а Родриго винаги е бил твърде доволен от мен. — Тя надигна делвата с вино, която държеше в ръката си. — А това тук също няма да навреди.
— Погрижи се да види в теб самата Венера. Задачата ти е да отклониш вниманието от Санчия и така да го забудалкаш, че тя да напусне местността, без да събуди подозрение. — Лион се обърна с лице към Санчия. — Знаеш ли накъде да вървиш?
— Към южната страна на лабиринта. — Санчия надникна през пръчките на железните порти. Отдалеч се виждаха да стърчат високите живи плетища самодивски чемшир. Не беше очаквала, че лабиринтът ще се окаже толкова голям… най-малко триста разкрача дълъг и деветдесет широк. Самите живи плетища достигаха височина от над девет разкрача. — Струва ми се, че е време да вървя. — Тя хвърли поглед към Лион. Лицето му изглеждаше безизразно на лунната светлина. Отвори портата. — Тук ли ще сте? Няма ли да ме изоставите?
— Ще бъдем тук. — Ръката на Лион сграбчи един от железните прътове на портата.
Като си пое дълбоко дъх, тя се обърна и последва Мария към лабиринта.
Лион остана на едно място и дълго гледа подпре й, докато тя зави зад ъгъла от жив плет.
— Смела е — каза Марко, чийто поглед следеше взора на Лион.
— Да, несъмнено.
Марко даваше признаци на явно безпокойство.
— Не ми харесва начинанието, Лион. Да се излага жена на явна опасност, докато ние тук просто седим със скръстени ръце…
— Мислиш ли, че на мен това ми е приятно? — Тонът в гласа на Лион издаваше притеснението му. — Ала тя е единственият човек, който може да ми набави ключа, за да си върна „Вихрения танцьор“.
Марко мълчеше, а минутите минаваха.
— Тя ни прави голяма услуга. Как възнамеряваш да я възнаградиш, ако ни донесе ключа?
— Какво имаш пред вид?
— Ти казваше, че била робиня. Ще й подариш ли свободата? Това ми изглежда съвсем справедливо.
— Не!
Удивен от несдържаността, която се четеше в отговора на Лион, Марко попита:
— Че защо не? Ти не приемаш робството и не държиш нито един роб в Мандара. Положително е… — Той спря насред изречението, когато като светкавица го озари една мисъл. — Нужна ти е за леглото ли?
— Нима е чудно?
— Не. — Марко, обзет от растяща тревога, разглеждаше изпитателно своя брат. Знаеше, че далеч от Мандара Лион живееше всякак, но не и във въздържание, и познаваше много от жените, които споделяха леглото му. Всичките те без изключение бяха врели и кипели в любовното изкуство, и бяха също толкова дебелооки, дебелокожи и цинични като самия Лион — куртизанки, скучаещи, охкащи за разнообразие съпруги, вдовици, зрели и алчни да сграбчат удоволствията, от които съдбата ги беше лишила. Никога сред тях не бе имало жена, толкова уязвима и млада като Санчия, и никога Лион не беше реагирал толкова несдържано на възможността да се раздели е възлюбената. — Да не би вече… — Той не довърши мисълта си. Dio, та той нямаше никакво право на този въпрос, а в гърдите му напираше любопитство да го попита. Подхвана фразата си отначало: — Но ти все пак няма да я отведеш в Мандара?
— Няма.
Облекчение обзе Марко. Облекчение, последвано от угризения на съвестта.
— Естествено, желая ти да имаш всичко, което искаш. Само дето…
— Знам. — Погледът на Лион се премести изнемощял от лабиринта върху лицето на брат му. — Не бой се, нищо не се е променило.
Марко обаче не можеше да се освободи от неприятното чувство, че твърде много неща се бяха променили, откакто Лион беше заминал за Флоренция, за да търси крадец. Но предпочете да приеме думите му за чиста монета.
— Навярно ще трябва да обзаведеш за Санчия някоя хубава къща в Пиза. Откакто разви страст към корабостроенето, ти прекарваш и без друго повече време в Пиза, отколкото в Мандара. Това би било решение за…