— Над това решение ще си блъскаме главата, когато си върнем „Вихрения танцьор“ — прекъсна го Лион и пак впи очи в лабиринта. — В момента „Танцьорът“ е единственото важно нещо на света.
Фалшивият ключ беше разменен с ключа за съкровищницата. Сега на Санчия й се налагаше само да окачи халката с ключовете върху пояса на Родриго.
Само това ли? Мисълта, че трябваше да се откаже от относителната безопасност на храсталаците от отсрещната страна на лабиринта и да рискува да излезе на открито, за да изпълни поръката, я изпълни с паника. Извади голям късмет, защото съумя бързо и незабелязано да отмъкне халката е ключовете и после на спокойствие в храсталаците да ги размени. Само страстната възбуда на Родриго, който полагаше отчаяни усилия да улови съблазнителната Мария в лабиринта и позволи да свали от пояса му халката с ключовете, но щеше да е глупост да допуска, че ще бъде също толкова лесно пак да я окачи. Веднъж стомна за вода, дваж…
Висок, придружен от крясъци смях и кикот я изтръгна от размишленията й. Тя се обърна към лабиринта и видя, че вторият пост отново се нахвърляше върху блудницата с боядисаните в огненочервено коси.
Безсмислено беше да клечи в храсталаците и да се свива от страх. Родриго още се намираше в лабиринта. Не й остава нищо друго, освен за го последва. Пъхна халката с ключовете в колана си, загърна се по-плътно в наметката и храбро излезе на лунната светлина от убежището си.
— Хей, тук си значи! — Родриго Естабан излизаше лениво от лабиринта и хвана делвата с вино, която му беше дала Мария.
Тя се смрази на място. Дали беше забелязал липсата на ключовете?
Той поднесе делвата към устните си и отпи една голяма глътка.
— Не биваше да бягаш като чумава. Силите ми стигат за вас двете. Родом съм от Испания, където мъжете са силни като бикове. — Той посочи с ръка към лабиринта. — Когато оставих приятелката ти, тя беше така премаляла, че не можеше да си събере фустите.
Санчия наведе поглед, за да не забележи облекчението й.
— Аз почаках малко. — Тя тръгна към него. — Не исках да ви преча.
— Винаги съм имал слабост към червеникави плитки. — Той пристъпи крачка напред. — Покажи ми гърдите си, ще ми се да знам дали можеш да се мериш с Мария… — Без да изчака нейната реакция, той посегна към деколтето на роклята й, с един замах го отпра и разголи гърдите й. — Хубавки. Наистина, не са толкова големи, но са хубавки… — Той сниши натежалата си глава. Влажната му уста налапа лявата й гръд.
Насилие. Вонеше на чесън и вино, зъбите му й причиняваха болка. Тя се чувстваше… омърсена… Гадене обзе Санчия, докато свиваше ръцете си в пестници, само и само да не го отблъсне от себе си.
Ненадейно прокуди всички помисли и чувства. Халката с ключовете. Трябваше наново да окачи халката с ключовете върху пояса. Ръцете и се движеха с обичайната ловкост… той не забеляза нищо Родриго издаваше ръмжащи, животински звуци и й нашепваше страстни обещания в ухото. Направо си е късмет, че е толкова залисан, опитваше се да се утеши тя.
Нямаше полза. Изгаряше я омраза.
Сега вече халката с ключовете отново висеше върху пояса на Родриго, а тя трябваше да намери възможност да му се изплъзне и с ключа да стигне обратно при Лион. Боже милостиви, къде може да се е дянала Мария?
Мъжът вдигна глава и устата му освободи гръдта й.
— Ела. — Той я хвана за китката и я повлече към лабиринта. — Трябва да легнеш до другата блудница, за да мога ту едната, ту…
— Родриго, къде се криеш? — Мария изникна като изпод земята от лабиринта, е разгърден елек, огромните й гърди проблясваха матовобели на лунната светлина. Устните й бяха разтеглени в нацупена усмивка. — Само за миг затварям очи, а пък ти офейкваш, за да възседнеш някоя друга. Прати я по дяволите.
Родриго се ухили до ушите.
— Две са по-добре от една.
Мария полетя към него с люлеещи се гърди. Отърка се о тялото му.
— Заблуждаваш се. Аз съм ти повече от достатъчна като жена. — Усмихната, тя го улови между бедрата и го стисна.
Като се бореше отчаяно за въздух, той пусна ръката на Санчия.
— Постоянно се биеш в гърдите какъв бик си бил. Хайде, покажи ми твоите coglios18. — Като продължи да си играе на любов с него, Мария отстъпи крачка назад.
— Чакай тук! — извика през рамо Родриго на Санчия, докато запъхтяно пристъпяше след Мария. — По-късно аз ще… — Остатъкът от изречението остана неизказан, когато той последва Мария в лабиринта.
Санчия си плю на петите. Хладният вятър биеше в лицето й, докато бягаше лудешки през поляната, а върху устните й лепнеха безмълвни молитви на благодарност. Остава още съвсем малко.