Лион отвори портата. Погледът му обгърна лицето й. Най-сетне се оказа от другата страна на вратата и пусна в ръката на Лион ключа.
— Ето го — изрече тя, останала без дъх. — Ето го онова, което искахте.
— Мина ли всичко гладко? — попита Марко.
Санчия придърпа по-плътно наметалото около себе си, за да остане незабелязана разпраната й рокля.
— Всичко мина гладко.
Погледът на Лион се взираше изпитателно в лицето й. После той се обърна за нейно голямо облекчение и закрачи към горичката, в която Лоренцо пазеше конете.
— Да вървим обратно в селската къща.
По пътя Марко беше в най-добро настроение, а Лоренцо се държеше подигравателно и с превъзходство, както винаги.
Само Лион проявяваше свирепа сдържаност.
Той знае, помисли си Санчия съвсем съкрушена. Някак си той знаеше, че беше пристъпила обещанието си и се беше оставила друг мъж да я докосва. Забеляза го по начина, по който я гледаше, по напрежението, с което държеше юздите, по гънката около устата му.
На двора Лион слезе от жребеца, дойде при Санчия и я вдигна от седлото. Погледът му я държеше в примката си с потискаща сила.
— Кой? — попита той тихо.
Тя усети нарастваща паника.
— Родриго. Не можах другояче…
Лион се обърна и я улови с болезнена твърдост за китката, за да я повлече към плевника.
— Оставете конете в двора! — извика той със сърдит глас на Лоренцо и Марко. — По-късно ще се погрижа за тях.
Във вътрешността на плевника цареше мрак, гъмжащ от тайнствени шумове. Сърцето на Санчия биеше толкова учестено, че сякаш ударите му се чуваха надалеч.
Впечатляващата фигура на Лион се очерта за миг на по-светлия фон на нощното небе, преди да затвори крилата на портите. Сетне се възцари пълна тъмнина.
— Родриго ли? — Твърдостта на гласа му разпели сякаш с меч тишината. — И никой друг?
— Не, никой друг. — Тя продължи да говори припряно. — Не можех другояче. Трябваше да върна ключовете обратно. Мария беше изчезнала някъде, а не се появяваше никаква друга възможност, за да…
— Значи ти си разтвори краката и го пое. — Ръката му се стовари тежко върху рамото й и я разтърси здравата. — Ти допусна той да те възкачи и…
— Не, не. Той ме докосна само с уста и ръце, когато Мария дойде, той ме пусна.
Лион остана като гръмнат.
— Истината ли казваш?
Санчия кимна, после й мина през ума, че не би могъл да я види в тъмнината.
— Кълна се — побърза да каже.
— Cristo! Защо е тогава този гузен израз на лицето ти?
— Чувствах се виновна. Вие бяхте казали, че никой друг не бивало да ме докосва. А пък той ме докосна. — Тръпки я полазиха по гърба. — Чувствах се като опетнена. Нечиста.
Лион мълчеше. Все още ръцете му лежаха върху раменете й. Внезапно той я пусна, а тя дочу как се отдалечаваше.
— Господарю мой?
— Ще запаля фенера.
Фитилът лумна изведнъж и освети свирепата твърдост на чертите му. Той го остави върху глинения под.
— Къде те е докосвал?
Тя посочи към гърдите си.
Той пристъпи към нея и махна наметката й. Чак сега видя раздрания й корсаж. Лицето му оставаше непроницаемо.
— Причини ли ти болка?
— Мъничко Съжалявам.
— Боже милостиви, защо се извиняваш? Моя беше волята да те изпратя там, където този жалък кучи син можеше да те докосва. — Той се усмихна криво. — Защо ме гледаш толкова удивена? И аз имам, макар и доста рядко, някаква съвест. Откакто те познавам, чувството ми за справедливост наистина е накърнено от желанията ми. — Ръцете му се отпуснаха върху гърдите й. — Клета Санчия, на теб действително не ти е леко, откакто си напуснала Джовани.
Звучеше почти като нежност. Със затаен дъх тя очакваше повече.
Повече нямаше. Той я пусна и отстъпи крачка назад.
— Ти не си опетнена — каза той сподавено. — Ти си една чиста, красива река, която лъкатуши между замърсени брегове. Но сега си стигнала до морето, а мръсотията никога повече няма да те докосва. — Той я погледна сериозно в очите. — Така, както никога повече няма да те докосва опасността. Ти даде своята лепта, за да ни помогнеш и добре свърши своята работа. Повече няма да искам такива неща от теб.
— Не ми ли се сърдите?
— Не. — Той я погледна, без да промени изражението си, после се обърна. — Не ти се сърдя. — Отвори портата на плевника. — Трябва да се връщам в къщата. Сега вече имаме ключа и трябва да нахвърлим план за утре — Той се намръщи. — Трябва основно да проуча скицата. Драсканиците на Виторио не дават никаква представа за големината на лабиринта. Биха могли да възникнат мъчнотии. — Той излезе на двора. — Ела в къщата, след като се оправиш. Не бих желал Марко и Лоренцо да изпиват с очи гърдите ти.