— Лоренцо вече ме е виждал необлечена.
— Съвсем не е причина да му се позволи още веднъж да го стори. Достатъчно удоволствие му доставям аз, като ме измъчва, та да има нужда още и ти да го награждаваш от твоя страна. И бездруго ще има промени.
— Промени ли?
Той вече бързаше към къщата.
Санчия напразно се опита да приведе донякъде в ред скъсаната си рокля. Докато обезкуражена се предаде и просто сръчно надипли наметката отгоре. Тъй като нямаше под ръка нито игла, нито конец, не можеше да зашие разпрания шев. Навярно нещо щеше да измисли оттатък в селската къща… Погледът и се рееше замечтано по осветените прозорци на малкия дом. Промени. Какво имаше предвид той, когато говореше за промени? Нищо не можеше да бъде по-различно от предишния й живот от тези дни и часове, откакто я беше купил Лион. И все пак той трябваше да има в ума си и други промени.
Никога преди не се беше страхувала от промените, сега обаче изпитваше едно особено чувство, навярно страх… или, напротив, усещаше първите плахи кълнове на надеждата.
— Е, наред ли е всичко?
Санчия се обърна и видя Марко да стои пред портата на плевника.
— Вашият брат ви е изпратил да ме вземете, нали? Нямаше нужда. Тъкмо тръгвах.
Марко поклати отрицателно глава.
— Лион се задълбочи в скицата на лабиринта. Исках да използвам възможността, за да… — Той замълча за миг, после каза: — Усещах, че го е яд на тебе.
— Вече не.
Изглежда камък му падна от сърцето.
— Не бях сигурен. Невинаги може да се надникне в душата на Лион.
Значи Марко беше дошъл да се убеди с очите си, че не бяха я огорчили. Санчия изпита чувство на гореща благодарност.
— И все пак се усеща силна привързаност между вас двамата.
— Братя сме. — Той тръсна усмихнато глава. — Не, това е нещо повече. Нашият начин на мислене се различава така, както и постъпките ни, но връзката помежду ни е твърде здрава.
— Не е за чудене, че заради нея и вие не можете да бъдете благоразумен. Наистина не разбирам Лион — каза Санчия. — Той притежава толкова много. Защо залага на карта живота си заради една статуетка? „Вихреният танцьор“ бил част от семейството му, твърди той, ала аз не проумявам как някой може да сравнява къс метал с един човек от плът и кръв. — Тя вдигна поглед към него. — Сякаш на статуята е вдъхнат живот.
— Ти никога не си виждала „Танцьора“ — каза Марко тихо. — Когато в детството си го зърнах за пръв път, ми се стори, че е жив. Той ми отне дъха, изпълни ме с дълбоко удивление. — Младежът се наведе и вдигна фенера от земята. — Ела да вървим в къщата. Може да потрябвам на Лион.
— Как изглежда той?
— „Вихреният танцьор“ ли? — Марко улови Санчия за лакътя и я поведе навън. — Много трудно се поддава на описание. Значи… това е една обсипана с благородни камъни статуйка на Пегас, крилатия жребец на боговете. Осемнадесет цола19 висок и не по-широк от четиринадесет цола. А крилете… — Тясната му ръка направи грациозно движение, сякаш милваше фигурата… — Облаците, над които препуска Пегас…
— Той препуска? Нима не хвърчи?
Марко кимна.
— Конят препуска, крилете му са плътно прилепнали към тялото, вятърът развява гривата му. Бърните му са леко отворени, очите са два едри бадемовидни смарагда. Само лявото задно копито докосва облака в основата на фигурата, тъй че „Танцьорът“ сякаш наистина витае във въздуха… ако човек не го разглежда съвсем внимателно.
— Звучи много хубаво.
— Прекалено хубаво. Това е една почти болезнена гледка.
Беше странно, че казва такова нещо, но още по-странна беше меланхолията в неговия израз.
— Лион разправяше, че фигурата била древна и забулена в легенди. На колко години е „Вихреният танцьор“?
— Кой може да знае това?
— Откога е притежание на вашето семейство?
Меланхолията сякаш беше издухана от вятъра, в кафявите очи на Марко заиграха дяволити пламъчета.
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, тъй като ние сме едно много старо семейство.
Санчия прихна:
— Едно семейство, чието родословно дърво отвежда чак до Адам и Ева в райската градина.
— Не важи ли това за всички хора?
— Разкажете ми повече за него. Та вие би трябвало да знаете, щом…
— Нашата история отвежда чак до древните гърци, дори почти до началото на цялата цивилизация. Чувала ли си нещо за Троя?
Тя се замисли.
— О, да, от един разказвач на истории на площада… и… и от един ръкопис, който възложиха на Джо… — Тя не довърши мисълта си. Предишният й живот можеше страшно да го заинтересува. — Троя ли?