Санчия ококори очи.
— Елена… — прошепна тя.
— За жена на име Елена въобще не е ставало дума, само за Ясинта. — По устните на Марко се плъзна усмивка. — Но забележи, че Ясинта означава „Хубавата“.
— И двамата с „Вихрения танцьор“ напуснали Троя? Накъде тръгнали?
— На юг, към Египет. Според легендата спрели на един хълм над града и видели как Троя се превърнала в пепелище.
— През нощта, когато троянците вкарали в града дървения кон на гърците?
Марко тръсна глава със смях.
— Това е пак историята на Омир. Не е имало никакъв огромен дървен кон. Имало е само „Вихреният танцьор“.
Само „Вихреният танцьор“. Статуя с толкова поразяваща красота, че един човек предал народа и родината си, за да се докопа до нея. Произведение на изкуството с такава уникалност и изтънченост, че около него се трупат истории и легенди, надживели хилядолетията.
— Вярвате ли, че е истина онова, което са ви разказвали?
— Понякога да. Нима не е по-достоверно, че Троя е паднала поради подкуп и предателство, а не поради една толкова дебелашка хитрина като дървения кон?
— Да, може би — каза Санчия бавно. — А откъде са взели гърците „Вихрения танцьор“?
— Преди смъртта си Трайнор издал, че бил научил от гърците как двама пастири намерили фигурата по време на една буря на хълмовете над Микена и я отнесли на Агамемнон. Казали му, че светкавица им била показала статуйката.
— Бабини деветини.
— Легендата не е по-невероятна от другите, които са създадени с времето около „Танцьора“.
На Санчия й се слушаха и другите легенди, но ненадейно осъзна, че не желае да научава нищо повече. За нея „Вихреният танцьор“ беше придобил свой собствен живот. Почти виждаше как златната фигура проблясва в мрака на съкровищницата и очаква Лион да пристигне въпреки опасностите, за да я освободи от плен.
Какви глупави разсъждения! Та тя не беше виждала статуетката дори един-единствен път. Нервите й погаждаха лош номер подир всички тревоги, които беше изживяла тази вечер.
Санчия се усмихна насила и обърна гръб на Марко.
— Фантастична история, но наистина страшно увлекателна. Вие сте много по-добър разказвач от Пико Фалконе, който омагьосва слушателите си на флорентинския площад. — Тя хвърли поглед през рамо. — Но разбира се, въобще не вярвам на всичко това.
Мека усмивка озари класическите черти на Марко и те станаха сякаш още по-благородни.
— Разбирам… ти си твърде земна. Защо ще вярваш в една толкова смехотворна легенда? Разказах ти я само защото настояваше.
— Бях любопитна. — Санчия отвори вратата и влезе в къщата. — Колко жалко, че всичко това не се е случило в действителност.
— Ще ни трябват повече от тридесет минути, за да стигнем през лабиринта до съкровищницата, да намерим „Вихрения танцьор“ и отново през лабиринта да се върнем до изхода. — Лион беше насочил навъсен поглед към плана. — Не ще и съмнение, че караулът ще открие нашето нахлуване и ще поиска подкрепления на двата изхода.
Марко се наведе над скицата.
— Jesu20, ти имаш право. Трябва да се спираме на всеки разклон и да проучваме плана — той изкриви лице. — Каква главоблъсканица! Лабиринтът е същинско слизане в ада.
— Което значи, че Дамари се чувства тук като у дома си — отбеляза Лион.
— Бих могъл да дойда с вас, да чакам в храсталака пред лабиринта и да обезвредя караула — предложи Лоренцо.
Лион се замисли.
— Не ми харесва, че конете ще останат без охрана. По всяка вероятност бихме спечелили само пет минути, докато изпратят някого да провери защо караулът не се връща. Съмнявам се, че това ще е достатъчно.
— Има ли друга възможност? — попита Лоренцо и сви рамене.
Няма да се обаждам, мислеше си Санчия, която седеше тихо с поглед, забит в скута й, към нея не отправяха нито думица. Върху своето трикрако столче пред огъня можеше да стои почти незабележима. Лион я беше уверил, че повече не се нуждаят от помощта й за спасяването на „Вихрения танцьор“. Щеше да е голяма глупост от нейна страна да се върне в двореца, ако все пак Лион не се нуждаеше от помощта й.
— Не, само тази — чу го да казва.
Щеше да си държи езика зад зъбите. Лион беше обещал, че тя повече няма да се излага на опасност.
Но нали му беше дала обет за вярност и подчинение. Нямаше ли да го наруши, ако сега си мълчеше?
— Ти ще проникнеш с Марко в лабиринта, докато аз ликвидирам караула — каза Лоренцо. — Марко ще ти държи фенера, докато поглеждаш скицата.
— Е, можем само да се надяваме, че няма да се загубим в сложната система от погрешни пътища — заяви Марко замислено. — В най-лошия случай ще трябва да си пробием път с мечовете през живия плет.