— Но той е широк около четири разкрача. Ще ни трябва поне половин ден, за да изсечем пролука в него. — Лицето на Лион изглеждаше замислено. — Освен ако допуснем, че знаем в коя посока трябва да го пресечем… в такъв случай би било…
— Аз мога да ви преведа през лабиринта.
И тримата се обърнаха едновременно и изгледаха удивени Санчия.
Боже милостиви! Защо не си държа езика зад зъбите? Тя разтвори скръстените си ръце и се изправи на крака.
— Аз мога да ви отведа до съкровищницата и обратно до входа — за по-малко от тридесет минути.
Марко поклати отрицателно глава.
— Знам, че искаш да ни помогнеш, но този лабиринт е сатанински. Никой не би могъл…
— Аз мога. — Тя излезе напред и хвърли поглед върху плана. — Не ми се налага да спирам и непрекъснато да разглеждам плана, а също така няма да се заблудя. Ще знам по всяко време накъде трябва да завия.
— Удивително — изрази почудата си Лоренцо. — И невероятно.
— Не, това е самата истина. — Със затворени очи тя се опита да се представи скицата. — След като влезеш, се обръщаш надясно, подминаваш две разклонения, после завиваш наляво, пропускаш три разклонения, после отново наляво, после…
— Достатъчно — каза Лион.
Тя отвори очи. Той я разглеждаше с незабележима усмивка.
— Май Джовани се мина, като те продаде за оная цена.
Санчия поклати глава.
— Имам добра памет. Още като дете можех да запаметявам всичко, което веднъж съм погледнала.
— Положително това е един талант с предимства и недостатъци, в нашия случай обаче е истинска находка — Лион замълча. — В случай че дойдеш с нас…
— В случай че? Не ми ли заповядвате?
— Вече казах, че не бива да правиш нищо повече. Няма да престъпя думата си.
Лоренцо постави ръка на ухото си.
— Не чух ли тържествени фанфари? Твоите пристъпи на благородство стават вече непоносими, Лион.
— Тихо, Лоренцо. — Погледът на Лион държеше като в клещи Санчия. — Не те принуждавам да идваш с нас.
— Но вие се нуждаете от мен.
— Това е вярно, ние действително се нуждаем от теб, Санчия. — По лицето му заигра онази странна сияеща усмивка, която предизвикваше у нея непознато досега чувство. Една усмивка не е нищо повече от обикновено изражение на лицето, помисли си тя учудена. Нима беше в състояние да я тласне към безразсъдство и да я прати отново при двореца? Най-добре да не обръща внимание на усмивката на Лион и да не обелва нито дума повече.
— Ще дойда с вас — прошепна тя. — Искам да ви преведа през лабиринта.
Осма глава
Студени тръпки полазиха по гърба й, когато се взря в лабиринта между стълбовете на портата. При гледката на високите степи от жив плет неволно й се натрапи сравнението с крепостни зидове.
— Все още съм на мнение, че не трябваше да проникваме през южния вход — прошепна Марко. — Защо не опитахме от северния, където няма стражи?
— Не. — Лион дори не погледна брат си и тихичко открехна портата. — Избираме южния вход.
— Ама ние би трябвало…
— Ще ми се да заловя Родриго — отвърна разпалено Лион. — Дай ми пет минути, преди да ме настигнете със Санчия. — Миг след това той потъна в храсталака, който обграждаше входа.
Санчия, обзета от страх и лоши предчувствия, зъзнеше. Тя се загърна по-плътно с наметалото, без да откъсва поглед от лабиринта. Смърт. Родриго Естабан подир няколко минути щеше да намери смъртта си от ръката на Лион.
— Времето изтече. Да вървим. — Марко я улови за лакътя и я поведе към портата. — Бързо, Санчия.
На южния вход нямаше и помен от Родриго или от друг караул. Лион излезе от храсталака и коленичи, за да изтрие меча си в тревата, преди да го прибере отново в ножницата. Острието беше окървавено. Санчия не можеше да отвърне погледа си от влажното тъмно петно, което остана по тревата.
— Двамата лежат точно отзад — каза Лион лаконично. — Внимавайте да не се препънете в тях. — Той се обърна отново с лице към лабиринта.
Марко запали фенера и се присъедини към Лион в сянката на стените от жив плет.
Родриго Естабан и неговият другар, легнали по гръб, гледаха с изцъклени очи нагоре към безпросветния небосвод.
Санчия преглътна с мъка. Премаля й до припадък. Стъписано отвърна лице.
— Насам — прошепна тя и без да се оглежда, забързано подмина първото отклонение, след което зави надясно.
След няколко минути на най-сложни лъкатушения по пътеките Марко попита отчаяно:
— Сигурна ли си, че не си се заблудила? Струва ми се, че отдавна се въртим в кръг.
Санчия поклати отрицателно глава.
— Още два пъти ще завием зад ъгъла и трябва да стигнем до съкровищницата. — Ненадейно я прониза ужасна мисъл. — Ако скицата е вярна. — Да, какво щяха да правят, ако Виторио беше нахвърлял плана неточно? Когато зави зад последния ъгъл, от облекчение едва не припадна. Пред тях изникна малка постройка без прозорци. — Това е тя!