— Нямаме много време. — Лион изскочи напред и пъхна ключа в ключалката. — Пътят дотук трябва да ни е отнел най-малко десет минути — Вратата се отвори. — Марко, дай фенера.
Санчия чакаше пред къщичката, докато Марко и Лион изчезнаха във вътрешността й. Останала сам-самичка в мрака, тя почувства да я връхлита такъв ужасен страх, че дъхът й почти секна. Нощта изглеждаше заредена със заплаха, която като че ли дебнеше от всички страни.
След няколко минути Марко излезе от съкровищницата.
— Намерихме го! — Кафявите му очи блестяха на светлината на фенера. — Той беше там, Санчия!
Лион го последва с едно дървено сандъче в ръце.
— Не знам как щях да се чувствам, ако не го бяхме намерили след толкова усилия — прошепна той. — Изведи ни оттук, Санчия.
Тя кимна ревностно, без да откъсва поглед от махагоновото сандъче. В това просто дървено ковчеже се намираше „Вихреният танцьор“. Колко чудно, че един малък предмет имаше такава стойност за Лион и семейството му, и стана причина за толкова усилия и опасности. Но скоро страхът й щеше да се изпари, скоро всички те щяха да бъдат далеч.
Тя се обърна и пое сложния образен път към южния вход. Колко глупаво, мислеше си, да оставиш собственият ти страх да те обземе дотам, че навсякъде да ти се привижда злокобност. Зави надясно, сетне наляво, като при това подтичваше все по-бързо. Всичко вървеше добре. Лион си беше върнал „Вихрения танцьор“. Преди да дойде караулът, щяха да са стигнали до входа.
Санчия зави надясно, наляво, после отново надясно. Високите стени на живия плет я заобикаляха като смътно тъмнеещи сенки, които сякаш искаха да я задушат. Тичаше покрай тях с биещо до пръсване сърце.
— Входът е там отпред! — извика тя на двамата. — Още един завой и ние…
Пред нея… на лунната светлина се мярнаха блестящи остриета на мечове…
Тя спря и очите й изскочиха от ужас.
— Не!
Тясната пътека пред тях беше непроходима. Мъже в броня им препречваха пътя. Те носеха жълто-бели униформи като Родриго и спътниците му.
Санчия чу зад себе си Лион да проклина.
— Дамари!
— Помози Бог, Лион. — Нисък мъж излезе няколко крачки напред. — Какво удоволствие да ви заваря в моя дворец при толкова необичайни обстоятелства. Допускам, че имате намерение да ми предадете „Вихрения танцьор“ и да се признаете за победен?
— Не.
— Така си и мислех. — Дамари пристъпи още една крачка напред, тъй че светлината на фенера в ръката на Марко падна върху него.
Санчия изпита мигновена отврата от външността на Дамари. Надали и среден на ръст, с издадени напред гърди и свръх развито туловище, той стоеше върху мускулести, закръглени и прекалено къси нозе. Притежаваше пропорции, които се сториха на Санчия направо гротескни. И когато погледът и се спря на жълтеникавите, проблясващи на светлината на фенера очи, тя вече знаеше, че душата му е също така уродлива, както и тялото. Струваше и се, че вижда пред себе си въплъщението на злото.
— Надявах се, че няма да се предадете твърде бързо — каза Дамари мимоходом. — Това е и причината да ви позволя да проникнете в лабиринта, и да си върнете вашата собственост, вместо да ви посекат още когато кракът ви стъпи на моя територия. Знаех, че ще се съпротивлявате по-отчаяно, ако държите статуетката в ръцете си. Да се предадеш изглежда толкова по-трудно, колкото е по-близо победата ти.
Лицето на Лион остана безизразно.
— Клопка. Вие сте знаели, че ще дойдем.
Дамари кимна.
— Бях приятно изненадан да узная за вашето посещение. Не знаех, че сте се завърнали от Франция. Едва вчера ми предадоха в Пиза вестта, че възнамерявате да си върнете обратно статуйката.
— В такъв случай Естабан се остави да му откраднат ключа по ваша заповед?
— Не. Или вашата крадла е особено ловка, или Родриго — рядко ограничен. Аз и без друго вече не бях доволен от нето. — Последва свиване на рамене. — Затова днес го разпределих да носи караула.
— За да го убия ли?
— Справедливо наказание за неговата глупост, не смятате ли? — Погледът на Дамари се премести върху Санчия. — А това трябва да е вашата сръчна малка крадла. Запознайте ме с нея, Лион.
— Кой ви съобщи за намеренията ми?
— Гуидо Каприно. — Усмивка заигра по устните на Дамари. — Като отплата за услугата поиска само едно-единствено нещо от мен — да съм използвал вашата малка робиня така, както би ми доставило най-голямо удоволствие.