Марко несдържано изруга.
— Наскърбява ли ви това, Марко? — попита Дамари. — Е, вие сте твърде състрадателен, когато става дума за дами. Лион и аз в случая сме издялани от друго дърво. Ние не се свеним да употребим всички средства, за да постигнем целите си. — Погледът му все още не се отделяше от Санчия. — Не съм ли прав, Лион?
— Във всеки случай — тя е моя собственост и аз ще я защитавам. — Лион притисна още по-здраво към себе си дървеното сандъче. — Вие би трябвало да знаете, че никога няма да ви дам „Вихрения танцьор“.
— Но въпреки всичко аз го взех, Лион, както с времето ще взема всичко, което имате. Ако си изиграя играта, може би дори ще ви подаря живота, за да усещате цялата горчилка на загубата.
— И сега си играете с мен?
— Разбира се. — Усмивката на Дамари се разля по цялото му лице, когато погледът на жълтеникавите му очи прониза Лион. — Нима не ви е ясно? Кога ще се омотаете като пилета в кълчища из моя жив плет и да изпитам радост от вашето присъствие? Навярно трябва по-добре да ви обясня в какво плачевно положение се намирате. Десет яки мъжаги пазят тази пътека, още десет чакат пред входа. Други десет пък са заели позиция пред северната врата на лабиринта. — Той вдигна ръката си, за да свие бавно пръсти в пестник. — Капанът е затворен. Следователно вие би трябвало да се предадете или да спасявате живота си с бяг.
— Да бягаме? — попита Лион, целият нащрек. — Нима възнамерявате да ни преследвате през този проклет лабиринт?
— Каква проницателност! Естествено изходът от това преследване е предопределен. Аз познавам лабиринта, докато вие въпреки плана, който по всяка вероятност сте изкопчили с подкуп, сте безнадеждно загубени. Невъзможно е да поглеждаш в скицата, когато те преследват по петите. Колко време, вярвате, бихте могли да се изплъзвате, Лион? Петнадесет минути? Цял час? И то всеки миг със съзнанието, че сме по петите ви или дебнем зад следващия ъгъл?
Андреас разглеждаше изпитателно лицето на Дамари.
— Често ли играете тази игра?
— Само при няколко особени повода. Ако се практикува прекалено често, загубва своята прелест. Но признавам, че лабиринтът ме изкуши да се сдобия с този дворец, тъй като тутакси отгатнах какви възможности предлага. — Той изтегли меча си от ножницата. — Е, какво решавате? Предавате ли се или избирате лабиринта? Силно се надявам, че ще изберете последното. Като насърчение ви се осигуряват няколко минути преднина.
— Не бих желал да ви разочаровам. — Лион намести ковчежето под дясната си мишница, а лявата му ръка хвана Санчия за лакътя. — Избирам лабиринта.
С тези думи той се обърна и изтича по пътеката, по която бяха дошли, като влачеше подире си Санчия.
Марко беше плътно по петите им, когато завиха зад първия ъгъл.
— Боже в небесата, какъв смисъл има да му доставяме удоволствието, ако ние…
Отговорът на Лион го прекъсна:
— Дамари има право. Една скица при преследване из лабиринта е действително безполезна, но той не знае нищо за особените способности на Санчия — извърна глава и я погледна. — Води ни към западната страна, бързо!
Санчия предпочете да не губи време с въпроси. Тя се обърна и побягна.
— Край на преднината! — Гласът на Дамари отекна през храсталаците. — Чувате ли ме, Лион? Преследването започва!
Върху сърцето на Санчия легна камък. Скришом отправяше пламенни молитви към небето. Какво щеше да стане, ако страхът блокираше паметта й? Не, слава Богу, дългият граничен жив плет беше право пред тях.
— Това е западният край на лабиринта. — Тя дишаше тежко. — Но тук няма никакъв изход. Защо…
— Северният и южният вход са блокирани. — Лион остави сандъчето на земята, извади меча си и удари по живия плет. — Но Дамари не спомена, че градината като цяло е обградена. Ако ни се усмихне щастието да пробием някоя пролука в този жив плет и минем през нея, тогава имаме шанса да стигнем до шубраците край портата.
Марко изтегли сабята си и започна да сече клонака.
— Портата сигурно се охранява.
— Над това ще си блъскаме главата, когато се измъкнем от лабиринта. Dio, та това тук е като да трошиш камъни.
Санчия стоеше и наблюдаваше мъжете, които се опитваха да си пробият път през зелената стена. Стори й се, че това продължава цяла вечност. Тя долови подигравателния глас на Дамари — този път много по-близо.
— Санчия, вземи фенера и иди на края на пътеката — разпореди Лион, без да я поглежда, докато с нови сили нанесе могъщ удар върху плета. — Ако чуеш, че Дамари е наблизо, върни се при нас, а ние ще зарежем тази стена тук и ще опитаме от източния край.
— Да, господарю.
Тя взе фенера и притча до края на пътеката, облекчена, че най-сетне може да свърши нещо полезно.