Ударите на мечовете по плета отекваха със зловеща сила в ушите й. Със сигурност щеше да ги чуе и Дамари, ако се приближеше още малко.
А той вече почти ги беше открил! Гласът му нахлу в ушите й от разстояние, не по-голямо от два завоя.
— Лион, заблудихте ли се? Задушавате ли се вече от страх?
Подигравателните му думи удариха като с камшик Санчия. Тя беше единствената, която от ужас беше почти останала без дъх. Отчаяна, хвърли поглед назад към Лион и Марко. Беше твърде далеч, за да различи дали вече са пробили пътя за бягството през живата стена.
— Почти сме готови — извика тихо Лион, сякаш в отговор на неизречения й въпрос. — Дамари?
Той трябваше да е доловил гласа на врага си между ударите с меча.
— Приближава се — отвърна тя полугласно.
Лион изруга и се нахвърли още по-настървено върху живия плет.
— Вашият скъпоценен „Вихрен танцьор“ е малко неудобен при тичането, не съм ли прав? — извика Дамари подигравателно. — Скоро с радост ще го захвърлите, само и само да отървете кожите!
Един плет го дели от нас, реши Санчия. Трябва да предупредя Лион и Марко.
Ала двамата бяха почти успели. В случай че сега се откажеха от изсечената пролука и побегнеха, Дамари щеше да се досети, че ще направят нов опит на противоположния край на лабиринта. Трябваше да се измисли нещо друго.
Ами ако успееше да отклони вниманието на Дамари и неговите юнаци, а после се опиташе да се върне обратно при Лион… Със затворени очи тя се мъчеше да си представи пътеките, които тръгваха от западния край на лабиринта. Два завоя надясно и щеше да се озове на пътя, който я беше отвел до съкровищницата. Трябваше да заобиколи малката постройка и да изтича по пътеката покрай крайния западен плет, за да стигне отново до Лион и Марко. Беше нужно само да даде възможност на Дамари да мерне роклята й зад ъгъла или да зърне светлината на мъждукащия фенер, а той щеше да приеме, че тримата са все още заедно.
От отсрещната пътека долетя дрънченето на доспехи. Ако искаше да изпълни плана си, сега му беше времето. Тя стисна по-здраво дръжката на фенера и си пое дълбоко дъх. Веднага след това полетя като стрела по пътеката, кръстосваща се с оная, по която се приближаваха хората на Дамари.
Санчия долови изненадан вик, когато някой от стражата я забеляза, а после тихия ликуваш смях на Дамари.
Неравномерно пробитият отвор в живия плет едва ли имаше три разкрача на дължина и два на ширина, но тази дупка трябваше да стигне. Лион прибра меча си в ножницата, вдигна сандъчето със статуйката и го пъхна в пролуката, преди да извика тихо през рамо:
— Санчия!
Вече се канеше да пропълзи през плета, когато каза на Марко:
— Погрижи се за Санчия. Ще мина пръв и ще огледам дали пътят е чист и дали не трябва да се отстранят стражи пред портата. — После извика от дупката: — Побързайте!
Той дочу съгласието на Марко, когато преодоля и последното разстояние през плета. Стърчащите остри клонки и бодли изподраскаха жакета и кожата му. Най-сетне живата ограда беше зад гърба му и той отново се изправи на краката си. Огледа се. Съдбата ги покровителстваше. Както се надяваше, Дамари бе съсредоточил силите си върху двата входа. Този край на лабиринта беше без стража, макар че гласовете от другата страна се чуваха чак дотук. Той притисна отново ковчежето до гърдите си и скриван от храсталаците, които растяха край оградата, продължи да се промъква към портата. Когато наближи, забави крачка и заопипва внимателно пред себе си. Ако бяха подсилили стражата на портата, всеки момент щеше да я види.
— Все си мислех, че поне малко от малко съм те обучил как да се промъкваш в гора, без да вдигаш шум като стелна магарица — Лоренцо излезе от шубраците току до Лион.
— Стражите? — прошепна Лион.
— Мъртви са. Зад мен в храсталаците. Мислех си вече, че нещо лошо се е случило, когато трима от хората на Дамари изникнаха и затършуваха тук. След като ги очистих, реших да дойда и да видя дали не мога да помогна. Къде са другите?
— След мен. Струва ми се, че ги чувам. — Лион хвърли поглед назад.
Лоренцо направи гримаса.
— Ами да, та те са по-шумни и от теб. Но нека се уверим дали не са слугите на Дамари. — Той се мушна обратно в шубрака.
Секунди по-късно Марко отметна завесата от клони. Като видя Лион, спря като закопан.
— Лион, нямаше я там. — Той си пое с усилие дъх. Беше изчезнала. Опитах се…
— Какво значи това? Та Санчия беше на една крачка от нас! — Той сграбчи ръката на Марко със съкрушителна сила. Китката му изпука. — Какво значи това?
— Хванали са я.
— Не може да твърдиш това… — Лион се обърна кръгом и понечи да се върне обратно в лабиринта. — Ти си я зарязал, прокълнато от Бога нищожество…