Около устните на Лоренцо като че ли заигра дяволита усмивка.
— Не, ти няма да се съгласиш.
От почуда Лион вдигна черните си вежди.
— Мисля, че ще ти достави удоволствие сам да накажеш Каприно. — Погледът му срещна вторачените очи на Лион. — Защо настояваш да спасиш душата ми, след като съм я загубил толкова отдавна? Като дете на единадесет години, ако бъдем точни. Тогава извърших първото си убийство из засада. А ти какво си правил на единадесет години, Лион?
— Вървях подир пряпореца на баща си и съзерцавах как неговите наемници палеха и изнасилваха. Убих за първи път на тринадесет години. — Той си пое дъх. — Не смятам душата си за изгубена.
— Да, но твоето убиване е било озарено със слава и чест — каза Лоренцо съвсем тихо. — В света на убиеца из засада славата не вирее.
— Убиването си е убиване.
— Ако наистина си на това мнение, ще допуснеш ли да отстраня Каприно?
По лицето на Лион заигра усмивка.
— Навярно ще допусна.
— Не, няма да го допуснеш. За да сториш това, би трябвало да живееш в света на Каприно. В моя свят.
— Неговият свят не е твой. Твоят свят сега е Мандара.
— Защото ти го казваш, нали?
— Защото ти заслужи мястото си преди тринадесет години.
— С кинжала на убиец из засада.
— Който ми спаси живота и отмъсти за баща ми.
— Слава и чест. — Дрезгавият глас на Лоренцо звучеше подигравателно. — Виждаш ли из какви друмища броди разсъдъкът ти? Боя се, че си допуснал достойна за съжаление грешка, Лион. Усвоил си начина на мислене на една отминала епоха. Рицарството никога няма да пожъне победа в страна, в която хора като мен натрупват авторитет и състояние.
— Рицарството ли? Лоренцо, нима си загубил разсъдъка си? Никой не е по-реалистичен от мен. Ако искаш да откриеш рицарство, ще трябва да се отнесеш към Марко.
— Наистина признавам, че твоят брат е направо отвратително благороден и благопристоен, но ти май си се заразил с по-лека форма на същата болест. — Когато Лион понечи да възрази нещо, Лоренцо вдигна ръка, сякаш за да отблъсне нападението му. — Навярно не споделяш философията ми, приятелю мой, ала склонността към благородство несъмнено е налице. Помисли си с каква упоритост се стремеше да ме задържиш на своя страна, за да не започна наново да режа гърлата на неаполитанските благородници.
— Повечето заслужаваха тази участ.
— Но аз никога не съм те питал дали клането е оправдано в единични случаи — Лоренцо се усмихна незабележимо. — Убиването е убиване.
— В името на всичко свято, Лоренцо, ще престанеш ли най-сетне да обръщаш думите ми срещу мен? Защо не искаш да признаеш, че ти вече не си това, което си бил?
— Защото аз съм това, което съм, което бях и ще бъда.
— Cristo! — Лион пое възбудено дъх. — И какво си ти, в името на твоята необозрима душа?
В този миг внезапна усмивка озари изострените черти на Лоренцо.
— Вече казах, че нямам душа. Притежавам много други неща, но само едно има значение.
— И какво е то?
— Аз съм приятелят на Лионело Андреас — каза Лоренцо тихо.
Лион го гледаше изпитателно и недоверчиво.
— Не ме напуска неприятното чувство, че отново се шегуваш с мен.
От почуда Лоренцо вдигна веждите си.
— Ами че естествено — каза той без заобикалки. — Как може човек без душа да изпитва приятелство? Радвам се, че си толкова проницателен. Това доказва, че добре съм те възпитавал през изминалите тринадесет години.
Лион изруга полугласно.
— Лоренцо, един прекрасен ден аз ще…
— Господарю мой, вече е късно. — Джулия Марцо се появи усмихната на вратата. — Ако ви е угодно, сега ще покажа на господаря Вазаро неговите покои. Желае ли той компания за нощта? Имам една омайна малка сицилианка, която ще му достави голямо удоволствие.
— Лоренцо? — Лион хвърли поглед към Вазаро.
Лоренцо поклати с глава отрицателно.
— Този път не.
— Напоследък все по-рядко — Лион го удостои със замислен поглед. — Боя се, че ти лека-полека усвояваш житейските привички на монах. Невинаги е било така.
— Аз съм стар човек на четиридесет и четири години. Навярно мъжествеността ми отслабва — каза Лоренцо, без да се замисля, когато се обърна и тръгна към вратата. — В момента смятам книгите си за по-възбуждащи от тези съблазнителни цветя. Но моля те, не се стеснявай от мен, за да се разшеташ из градината на Венера.
— Не се стеснявам от теб. — Погледът на Лион се плъзна от голите рамене на Джулия към пищните й гърди. — Кълна ти се.
Когато Джулия се върна, Лион все още седеше в същата поза, с крака върху масата, със замислен поглед, насочен към чашата с вино.