Лоренцо застана пред Лион.
— Послушай го, Лион.
— Той е офейкал сам-самичък от лабиринта. — Лион кипеше от необуздан гняв. — Ти, пъзлив кучи син. Защо не я потърси?
— Тя крещеше — каза Марко. — Тъкмо тръгвах да я търся, когато я чух да крещи. Дамари я беше пленил. Трябваше ли да остана, та Дамари да хване и мен? Ако ме хвърлеше в същата килия, надали щях да мога да й помогна.
— И ти няма да помогнеш на Санчия, ако попаднеш в ръцете на Дамари — каза Лоренцо на Лион. — В момента не можеш да направиш нищо за нейното освобождаване.
Очите на Лион, които изглеждаха огромни върху бледото му като восък лице, го пронизаха гневно.
— Обещах й, че нищо няма да й се случи. И сега искаш от мен просто да я изоставя на произвола на съдбата?
— Казвам само, че трябва да изчакаш, преди да й се притечеш на помощ — отвърна Лоренцо успокояващо. — Помисли все пак, Лион. Сега трябва да мислиш съвсем трезво.
Той не мислеше, той само чувстваше. Тя крещяла!
— Аз й обещах.
— Тогава дръж на обещанието си — каза Лоренцо. — Но ти няма да успееш да го сдържиш, ако се оставиш Дамари да те хвърли в тъмница.
Лион знаеше, че той е прав. Не можеше да помогне на Санчия и щеше да изложи Марко и Лоренцо на опасност, ако още малко се помотаеха тук. Но Санчия се нуждаеше от него, Боже Господи на небесата, а той не можеше да й помогне. Той беше виновен, а не Марко!
— Дамари няма да я убие на място. И двамата знаем, че това не е в неговия стил — каза Лоренцо. — Имаме време. Можеш да отидеш с Таброн до Мандара и да доведеш подкрепление.
Не, мислеше гневно Лион. Дамари нямаше да се лиши от удоволствията си, като я умъртви веднага. Щеше да го стори съвсем бавно и то като вкусва всяка порочна наслада, която може да изтръгне от изтезанията. Гняв и покруса — изгарящи като нажежено желязо и горчиви като жлъчка — всеки миг щяха да разкъсат Лион. Той се обърна и тръгна към портите.
— Мандара е твърде далеч. Отиваме в Пиза. Хайде!
Санчия крещяла…
Ръката на Дамари изплющя с такава сила по бузата на Санчия, че тя се строполи на земята.
— Да не си посмяла повече да крещиш. Да не би да искаш да предупредиш господаря си? — Дамари се усмихна на лунната светлина. — Това не е според правилата. И така, кажи ми къде е той.
— Не знам. — Санчия се опитваше да вдигне глава. — Разделиха ни.
— Не ти вярвам — каза Дамари убедено. — Ако си спомням правилно, ти бягаше малко бавно, сякаш се опитваше да ни примамиш. Ние прекалено често те виждахме току пред очите си, преди накрая да ти преградя пътя. Ти ни отклони от него, така ли е все пак? — Хлътналите му бузи се сбръчкаха, когато лицето му се разтегли в широка усмивка. — Каква трогателна привързаност! Той те прати да ни отклониш вниманието, нали? Колко коравосърдечно от негова страна — не може да не е знаел, че ще те хванем.
Санчия поклати отрицателно глава, за да потисне страха си и болката от удара на Дамари.
— Не, нас ни разделиха — повтори тя дрезгаво.
Той се наведе и я вдигна като перце.
— Не бива да ме лъжеш. — Гласът му звучеше с изкусителна мекота. — Аз и без друго ще ги намеря. Цяло чудо е, че още не съм ги хванал и двамата. Този път играта продължи много дълго. — Усмивката му се стопи. — Ала щастието беше винаги на страната на този негодник. Кажи ми къде го остави.
— Не знам. Разделиха ни, а аз се загубих…
Главата и забуча, когато Дамари отново я удари по бузата, този път от другата страна.
— Кажи ми. — Гласът му беше станал още по-мек, почти нежен. — Тръгна ли към северния вход?
Лабиринтът се въртеше около Санчия.
— Не знам.
Отново я зашлеви.
Тя се олюля.
— Разделиха ни, аз се загубих. Не знам къде…
Болката отново я прониза и тя изпадна в непрогледен мрак.
— Хайде, събуждай се. Вече губя търпение. Та ти прекара по-голямата част от нощта в безсъзнание.
Санчия бавно отвори очите си. Пред нея стоеше Дамари.
— Много добре. Вече се страхувах, че съм те повредил сериозно. — Той махна с ръка. — Няма значение. И без друго трябваше да чакам Луи. Без него няма да започна.
— Какво да започне? — прошепна Санчия. Опита се да седне, но установи в пристъп на паника, че не може да се помръдне. Вече не се намираше в лабиринта, а лежеше, завързана през кръста и раменете за някаква твърда повърхност. Отчаяно се опита да се огледа наоколо, но можа да види само дървената маса, към която беше здраво завързана. Светлината на факлата в протегнатата ръка на Дамари падаше бледожълтеникава върху лицето му.