— Къде…
— В тъмницата. — Дамари отстъпи няколко крачки назад и постави факлата в желязна скоба на стената. — Както се полага на една крадла.
Леден студ прониза сърцето й, когато до съзнанието й достигнаха мракът и мирисът на плесен.
— Много съм ти сърдит. — Дамари отново се приближаваше. — Не само задето Андреас ми се изплъзна, но и за това, че загубих „Вихрения танцьор“. Хората ми го търсят във всички посоки, но той, изглежда, е потънал вдън земя. Останала ми е само една робиня, но тя няма да ми възстанови загубата. Лион очевидно не държи много на теб, иначе нямаше да те изпрати като примамка, за да ме отклониш от бягството му. — Той свъси вежди. — И хубавият ми жив плет е повреден. Ще минат години, докато се възстанови.
Пораженията на живия плет изглежда го вълнуваха повече, отколкото успешното бягство на Марко и Лион, помисли си тя замаяна.
— Вие лъжете. Те никога не биха ме изоставили.
— Ах, все още си им вярна и предана, така ли? Те просто са те принесли в жертва. Но и какво друго си очаквала? Та ти си само една робиня и не можеш да се сравняваш с „Вихрения танцьор“. Както сама виждаш, Лион не изостави статуетката. Наистина ли вярваш, че ще дойде да те освободи?
Лион беше обещал, че нищо няма да я сполети. Беше й се заклел, че никои повече няма да й причини страдания. Тя трябваше сега да се вкопчи с всички сили във вярата, че ще дойде да я спаси, ако не искаше страхът и отчаянието да я надвият.
Дамари приглади грижовно косите й по слепоочията.
— Клета малка робиня. Умираш от страх сега, нали?
Той желаеше тя да изпитва страх, беше го прочела по лицето му. Не му отговори.
— И с право се страхуваш. — Връхчетата на пръстите му се плъзнаха леко по бузата й и оставиха подире си болка. Наранената кожа беше твърде чувствителна.
— Ще си върна обратно „Вихрения танцьор“ и ще накажа Андреас. Това е само въпрос на време. — Пръстите му достигнаха до основата на косите й, промениха посоката и пригладиха дирята на болезнената милувка. — Но ми трябва известно удовлетворение, за да сдържам нетърпението си.
Погледът й се насочи в безпомощен ужас към лицето му. Лион беше обещал, че нищо нямало да й се случи. Лион й беше обещал…
— Винаги съм застъпвал становището, че наказанието трябва да е съобразено с престъплението. Когато държах тук в двореца една от блудниците на Джулия Марцо в течение на няколко месеца, тя в началото се наслаждаваше на болката, но за съжаление това не продължи дълго. Беше прелестна малка блудница, макар и неспособна да понесе нещо по-сериозно от няколко нищожни убождания с игла за наказание. Досещаш се, че чувствителността й ме разгневи, тъй като бях платил за нея добра сума. — Показалецът му проследяваше очертанията на долната й устна. — Смятах, че ми се полага отмъщение. Знаеш ли какво направих с нея?
Санчия не обели нито думица. Гърлото й сякаш бе стегнато с въже от ужас, когато погледна в бледите му очи.
— Изпратих я гола-голеничка в лабиринта. После наредих на дванадесет от моите мъжаги да я дирят. Естествено ги очакваше възнаграждение, щом заловяха малката — тази сладка блудница. — После вдигна рамене. — Тя умря.
Какво чудовище! Санчия можеше да си представи ужаса на клетото момиче, което бяга да спаси живота си, преследвано от хайка мъже.
— Подходяща смърт за една курва, не смяташ ли? Ала ти въобще не си блудница, ти си крадла. — Той вдигна лявата си ръка и защрака с пръстите си. — Кажи ми какво е наказанието за кражба, Санчия?
— Santa Maria… — Въобще не забеляза да е казала нещо, докато Дамари не я погледна отново с усмивка.
— Отрязват на крадеца ръцете, не е ли така? — попита той тихо. — Мисля да започнем с пръстите ти, един по един. — Той пусна ръката й. — Имам твърде ловък помощник, който знае как се прави това. Срещнах фра Луи при една от моите военни кампании в Испания и го придумах да дойде с мен в Италия. Кралица Изабела страшно го ценеше като палач, но той разбра, че на служба при мен ще напредне повече.
Нейните ръце!… Най-страшният й кошмар — не! Този път ужасът беше наяве.
Тя дочу някъде да проскърцва прага, а Дамари вдигна поглед.
— Ах, вие сте тук, фра Луи. Тя вече е будна. Можем да започваме.
Санчия взе инстинктивно да се дърпа в оковите си, когато фра Луи се доближи до Дамари. Неговото кафеникаво монашеско расо подчертаваше нездравата бледност на кожата му. Чертите му бяха подпухнали, устните — някак странно подути, а очите му бяха безизразни.
— Поздравявам те, дете мое. — Дълбокият глас на фра Луи отекна кухо в тъмницата. — Моят господар Дамари казва, че си съгрешила и трябва да те накажа.