Стъписана, Санчия отвори очи.
Щеше да се случи. Тя беше сама и не можеше да попречи да я измъчват… и да й отсекат ръцете.
Лион я беше изоставил.
Девета глава
Събуди се от болката, която бушуваше в лявата й ръка. Дали кръвта продължаваше да тече? Трябваше да направи нещо, за да я спре. Санчия се обърна и малко по малко успя да се надигне, докато седна изправена.
Загуби съзнание и се свлече покрай влажната, слузеста стена на килията. Нямаше никакво значение… Те щяха пак да дойдат и всичко щеше да започне отначало… Нищо вече нямаше значение…
Все пак…
Не беше справедливо да страда така. Гняв измести отчаянието, което потискаше чувствата й. Какво беше сторила? Беше се подчинила, както подобава на една робиня. Бяха я използвали, както се използва робиня.
Бяха я използвали.
Една хлебарка изпълзя по шията й и й влезе в косата. Като разтърси глава, тя се опита да махне насекомото.
Мръсотия, болки, и паразити… и предателство.
Обещания, дадени на роби, няма нужда да се спазват. Те бяха нищо, абсолютно нищо.
Тя изтръпна, всяко мускулче в тялото й се вцепени, тъй като дочу фра Луи да шляпа със сандали по камъните на коридора. Щеше да я отведе в онова помещение, да я завърже за масата, да сложи ръцете й върху дъската за притискане. Щеше да я гледа със студените си, безчувствени очи, а сетне щяха да настъпят предсмъртните мъки.
И Дамари щеше да стои там, за да се наслаждава на нейното страдание, да наблюдава лицето й, да й гали косите и да й нашепва кога ще дойде болката. В това нямаше никаква справедливост, помисли си тя отчаяна. Не заслужаваше мъчения. Не беше правилно, дето се подчини на чужда воля и сега трябваше да търпи тези мъки.
Вратата се открехна, силуетът на фра Луи се открои на примигващата светлина от факлата в коридора.
Санчия се подготви да чуе заповедта да стане и да го последва духом и телом. Трябваше да изпитва страх, ала страхът и беше пометен от оня гняв, който сега изпълваше всяка частица на сърцето и съзнанието й.
— Готова ли си, дете?
Без чужда помощ тя се изправи на крака, като използваше само дясната си ръка, за да се оттласне от стената, обзета от желанието да се нахвърли върху него и да обезобрази с юмруци бледожълтото му, подобно на тесто лице. Предишната вечер, когато я отведоха, го беше сторила. Те се погрижиха да бъде наказана допълнително.
Ала някой ден тя щеше да намери начин да им се изплъзне, някой ден щеше да се изплъзне на всички, които я бяха довели до това отчаяно положение.
Дотогава трябваше да търпи.
Фра Луи протегна ръката си.
— Ела, сеньор Дамари чака. Той смята, че днес трябва да ти отрежем палеца.
— Боже мой!
Та това беше гласът на Лион и все пак не беше неговият глас — дрезгав, заекващ…
Ала как можеше да е гласът на Лион, когато той беше изчезнал и я бе оставил в ръцете на Дамари? Санчия се опита да се изтръгне от мрака, с който се обграждаше от своите палачи, но тази бариера беше твърде плътна, твърде силна. Не биваше да вдига клепачи, да помръдва тялото си, тъй като иначе болката пак щеше да я прониже. Болката дебнеше навсякъде, тя живееше дори в тъмнината с хлебарките и плъховете. Ала въобще нямаше нужда да си отваря очите. Та това беше само сън.
— Jesu! — предупреждаваше Лоренцо. — Не бива повече да стоиш на колене пред нея и да я гледаш втренчено. Размърдай се, Лион. Трябва да се махаме оттук, преди Дамари да пристигне с подкрепления.
— Виж я само — шепнеше Лион.
— Тя не е мъртва, а пък ти си виждал и по-лоши неща — изрече Лоренцо, изгаряш от нетърпение. — Трябва да я измъкнем бързо от тази влажна дупка, а после ще видим какво са й сторили.
Ужасни неща, би им отвърнала тя най-вероятно. Жестоки и безсмислени изтезания, унищожили всичко, което е била, и оставили на нейно място някакъв друг човек. Но беше безсмислено да разговаря със съновидение…
Внимателно я вдигнаха на ръце. Странно. Нито един от другите й сънища не беше изглеждал толкова реален. Дори миризмата. Кожа и сапун и оня неповторим мъжки дъх, който свързваше единствено с Лион. Навярно все пак не беше сън.
Тя се размърда и се опита да вдигне глава.
— Не се движи. Ти си в безопасност. — Гласът на Лион звучеше пресипнало, думите му бяха приглушени. — Ще те измъкнем оттук.
Санчия искаше да пропъди мрака и да види дали това наистина е Лион. Напоследък беше открила, че волята побеждава дори когато тялото те остави на произвола на съдбата. Трябваше само да напрегне всичките си сили и да ги съсредоточи върху усилието си. Бавно отвори клепачи, а погледът й срещна наведеното над нея лице.
— Вие… Вие престъпихте своето обещание.