Върху бузата му трепна един мускул.
— Знам. — Ръката на Лион я прегърна по-здраво. — Ала сега съм тук и се грижа за теб.
Тя поклати отрицателно глава.
— Твърде късно.
Санчия дочу как той мъчително си пое дъх, а после очите й отново се затвориха.
Килията се движеше, тресеше се, пропадаше.
Нов кошмар. Санчия изохка сподавено и се опита да се притисне по-близо до стената, за да не се сгромоляса заедно с олюляващата се килия в бездната.
— Не бой се — каза Лоренцо. — Само един слаб полъх, нищо страшно.
Един полъх — може би ставаше дума за вятъра? Откъде в килията се беше появил вятър?
Санчия отвори очи. Видя Лоренцо да седи в кресло, метнал крак върху облегалката. Ходилото му се олюляваше насам-натам.
— Ах, ти си будна. Отлично. Закопнял съм за приказки. В последно време беше твърде скъпа на думи, но Лион настоя да остана при теб, докато отново дойдеш на себе си. Как се чувстваш?
Не беше никаква килия, нито кошмарен сън. Помещението заплашваше действително да се прекатури! Санчия искаше да седне.
— Какво е…
— Лежи. — Тонът на Лоренцо показваше явно раздразнението му. — Нямам никакво желание да скачам и да те ловя да не паднеш от леглото. В бурно море стоя на едно място и не мърдам, почти пускам корени. Това спестява много унизителни ситуации.
— В бурно море ли? — Санчия облещи очи.
— Намираме се на кораба на Лион „Танцьор“ с курс към Генуа.
— Генуа… — Навярно се беше заблудила и всичко беше все пак само сън. — Но как… — Объркана, разтърси глава и тутакси съжали, когато помещението започна да се върти и тя падна отново на възглавниците. — Аз бях в тъмницата.
Лоренцо кимна.
— Три дни. — Той направи гримаса. — И толкова дни Лион ръмжа като своя съименник, лъва.
Трябваше да е лежала повече от три дни в тъмницата. Хлебарки, слизеста мокрота, дъската за притискане…
— Не, беше повече.
— Престани да трепериш. — Лоренцо сбърчи чело. — Всичко мина и замина. Лион те изтръгна от лапите на Дамари.
Не беше минало. Не можеше да повярва.
— Как? — прошепна тя.
— Той отиде в Пиза и доведе войските на граф Брелоно. После нападна Солинари. Дамари скоро разбра, че няма да издържи и офейка с фра Луи. — Лоренцо въздъхна. — Когато Лион видя какво са ти сторили двамата, поиска за Дамари съответстваща на злодействата му смърт. Но копелето си плю на петите и дим да го няма. Толкова се бях зарадвал…
Санчия затвори очи. Опита се да подреди онова, което беше стигнало до съзнанието й през пулсиращата болка в слепоочията.
— Трябва да сте го изненадали. Той не е очаквал, че ще се опитате да ме измъкнете. Дамари ми каза, че съм щяла да остана завинаги в тъмницата и съм била напълно в ръцете му.
— Истински дявол в човешки облик. Не му ли възрази, че лъже?
— Не. — Тя отвори очи. — Защото говореше истината. Аз бях там цяла вечност.
Лоренцо разглеждаше изпитателно лицето й.
— Така ти се е сторило. В действителност бяха само три дни.
Тя погледна към палубата.
— Защо се намираме на този кораб?
— Наемниците на Дамари лагеруваха само на двадесет мили от двореца и Лион предвиди, че Дамари ще отиде право при тях и ще се върне със значителна войска, далеч по-голяма от нашата. По тази причина едно по-дълго пребиваване в Солинари не беше за препоръчване. Препуснахме към Пиза, за да те заведем при знахар. Човекът после обясни, че си твърде слаба, за да пътуваш по суша. Така се стигна до това, че Лион изпрати Марко със статуетката в Мандара, в случай че Дамари потегли към града. А ние тръгнахме по море към Генуа. Лион възнамерява да те остави там на сигурно място, вън от обсега на Дамари, преди сам да се върне в Мандара.
— Смята ли, че градът му е в опасност?
Лоренцо вдигна рамене.
— Не чак толкова. Силите на Дамари са твърде разпокъсани, за да нападне със своите condotti един толкова добре укрепен град. Той ще се нуждае от подкрепата на Борджия, но херцогът воюва на прекалено много фронтове, за да може да се лиши дори и от един човек. Ето защо Дамари ще изчака с нападението срещу Мандара дотогава, докато събере сили за сигурна победа.
Condotti, нападения, Борджия. Тя беше прекадено изранена и изтощена, за да мъчи мисълта си с тези неща. Трябваше да спи и да почива, докато се възстанови и възприеме света такъв, какъвто беше. Отново затвори очи.
— Не искаш ли да знаеш как е Лион?
— Не искам.
— Или как е ръката ти?
Тя отвори очи и погледна лявата си ръка, която беше превързана. През последните часове на изтезанията се опитваше да се държи така, сякаш тя не й принадлежи, сякаш не я беше грижа за болката в ръката. Сега откри, че е останало някакво чувство на отчужденост.