— Тя няма да има възможност да прецени. Както добре знаеш, ще остане в Генуа.
— И в Генуа ще хвърлим котва вдругиден?
Устните на Лион се свиха в иронична усмивка.
— Времето ли ти се вижда кратко?
— Бих предпочел повече време, но и това ще стигне. Е, тъй като се противиш прекалено, ще трябва да ти го кажа без заобикалки.
— Какво именно?
Лоренцо не обърна никакво внимание на сарказма на Лион.
— Докато сме на борда, не желая да имам повече нищо общо със Санчия. Тя е твоя собственост, следователно грижи се за нея, както намериш за добре. — Той замислено намръщи чело. — Включително смяната на превръзката. Твоите пристъпи на чувство за вина вече са непоносими и отказвам да ги търпя повече — погнусата от раната също. — Той се обърна. — Излезе вятър, а Санчия не е наметнала шала си. Може да се простуди.
— Ама ти току-що твърдеше, че не била вече толкова крехка — клъвна го Лион.
Лоренцо се подпря на перилото на борда, като сипваше недоумяващо рамене:
— Навярно е по-чувствителна, отколкото си мислех. Та кой съм аз, за да мога да преценя? Да не съм лекар.
Той стоеше неподвижно, гледаше спокойно морето и не обръщаше никакво внимание нито на Лион, нито на Санчия.
Лион поседя още четвърт час зад кормилото на кораба, преди да го предаде на моряка зад себе си.
После мина покрай подсмихващия се скришом Лоренцо и се спусна надолу по стъпалата към Санчия.
— Вятърът се усилва. Прибери се в каютата си — предупреди я той.
— Добре, ей сега. — Тя не го погледна. — Тук ми харесва, защото имам чувството, че мога да видя безкрайно надалеч. Какво има зад хоризонта?
Погледът му проследи нейния до точката, където морето и небето се докосваха.
— Зависи от това колко надалеч се пътува. Доскоро хората вярваха, че ще се сгромолясат от края на земята в бездната, където ще ги глътнат чудовища.
— Това са приказки за сплашване на децата — отвърна тя нетърпеливо. — Чувала съм да разправят за храбри мореплаватели, които се осмелили да стигнат надалеч и намерили невиждани богатства.
— Страни, богати на злато и сребро, с безкрайни гори, гъмжащи от опасен дивеч. — Той спря за малко. — И пълни с чудовища.
— Христофор Колумб не намери никакви чудовища. — Тя го изгледа критично от главата до петите. — Нима вярвате в тези приказки?
— Вярвам, че непредпазливия го дебнат опасности от всички страни при проникване в непознатото. Освен това вярвам, че човек постъпва добре, като се подготвя за тези опасности. — Той се усмихна уморено. — И също вярвам, че съществуват много видове чудовища.
— Ала възможността да се натъкнете на чудовища не би ви попречила да потърсите какво лежи отвъд хоризонта?
— Не.
— На мен също. Там отвъд има толкова неща…
Страстната разгорещеност, която се долавяше в гласа на Санчия, караше лицето й да сияе и очите й да блестят. Потънала в размисъл и мечти, тя погледна към Лион. Животът беше започнал отново за нея, както правилно беше отбелязал Лоренцо. Изглеждаше така, сякаш след тежък непробуден сън най-после е дошла на себе си.
— Не виждате ли? Хоризонтът крие толкова много обещания.
Лион познаваше това вълнение. Сходно чувство на откривателска страст беше изживял преди повече от две години, когато във венецианското пристанище го озари мисълта, че животът му е лишен от смисъл.
— Да, виждам много добре… едно безгранично обещание.
— Ще ми се да видя всички страни, Колумб откри и още много други.
Лион се усмихна снизходително.
— Навярно един прекрасен ден ще те взема със себе си на откривателско пътешествие и ние ще намерим… — Лицето й обаче придоби непристъпно изражение и у него забушуваха гняв и ярост. — Ах, но какво приказвам? Откривателските експедиции съвсем не са за жени. — Той поспря, преди да продължи предизвикателно: — Но ако си много добра и послушна, може да ти донеса подарък като утеха за всичко пропуснато.
Тя не го удостои с отговор. Погледът й все още беше впит в хоризонта.
— Защо не казваш нито дума? — В гласа му се долавяше раздразнение. — Знаеш, че съм прав. За жени няма място при големи пътувания. Те трябва да останат вкъщи, да тъкат килими…
— А къде е тяхното място? — Санчия се обърна с лице към него. — В леглото на някой мъж — в очакване на течността му? В тъмницата — в очакване на наказанието му? Там ли е тяхното място?
Той имаше чувството, че ще получи удар. Предишният му гняв мигом се изпари.
— Санчия, ако подозирах, че си в опасност, щях да остана в лабиринта. Нямах ни най-малка представа, че Дамари е толкова наблизо.