— Защото не ви казах. Защото бях толкова глупава и повярвах, че мога да отклоня вниманието му и по такъв начин да увелича преднината ви.
Лион я погледна недоверчиво.
— Искала си да отклониш вниманието му, така ли? — Той я хвана за раменете. — Нима напълно си се побъркала? Защо не ме предупреди? Аз щях…
— Нямаше да направите нищо. — Санчия се освободи от обятията му и направи крачка назад. — И аз го знаех. По тази причина отвлякох вниманието на Дамари. Планът ми беше да направя кръг и да се върна при вас, но Дамари ме хвана. — Тя го гледаше от упор в очите. — А пък вие ме оставихте на произвола на съдбата.
— Санчия… — На Лион не му достигнаха думи. Какво можеше да каже за свое оправдание, когато обвинението й съдържаше зрънце истина? — Не виждах никакъв друг изход. Ако беше уловил и нас, това щеше да бъде сигурна смърт за всички ни.
— Смятате ме за глупачка без капка разум в главата? За известно време бях толкова глупава и се вкопчих като удавник в сляпата вяра, че незабавно ще ме освободите само защото ми бяхте дали думата си. — Тя си пое дълбоко дъх. — После обаче си наложих да претегля и премисля кое е истина и кое лъжа. Длъжна бях да го сторя, иначе отчаянието щеше да ме унищожи. Имаше мигове, когато ми се струваше, че ще се задуша в безсилния си гняв.
Лион беше разтърсен от съчувствие и разкаяние, когато погледна надолу към превързаната й ръка.
— Аз изпитвах същото.
— Да, вие сте ревали и вилнели от гняв, но не сте имали и най-малка представа, как се чувствах аз в тъмницата. — Тя се извърна и погледна към морето. Изправената й стойка издаваше непреклонност. — Защото вие никога не сте били толкова безпомощен, колкото бях аз в тази килия, толкова безпомощен, колкото съм била през целия си живот. Вие ме оставихте на произвола на съдбата, но аз знаех, че сама съм си виновна за моето положение, защото исках да измамя Дамари, без да съм ви предупредила. Вие въобще не сте човек, който дава лекомислено обещания. По всяка вероятност щяхте да се опитате да го удържите. — Усмивката й беше само горчивина и горест. — Макар и да бе обещание, дадено на някаква си робиня.
— Имах твърдото намерение да удържа на думата си.
— До известна степен решението беше мое. Но не престъпеното обещание ме докара до бяс и лудост.
— Какво тогава? — Той я разглеждаше изпитателно.
— Обстоятелството, че въобще отидох заедно с вас в лабиринта.
Той замръзна от почуда.
— Та това беше твое собствено решение. Ти го взе свободно, без външна принуда.
— Знаете ли защо тръгнах с вас? — Тя избухна в престорен смях. — Защото ми подарихте една усмивка. Защото бях толкова благодарна за добрината и дружелюбието ви, че щях да ви следвам по петите до края на света и да правя всичко, само и само да се отнасяте така към мен. — Погледът й пробягна по лицето му. — И съм убедена: вие много добре знаехте, че по тези причини ще тръгна доброволно с вас, без да поемате никаква отговорност.
Той прехапа устните си.
— Смяташ ме за толкова жесток?
— Да. — Тя издържа на погледа му. — Убедена съм, че бихте сторили всичко, за да грабнете „Вихрения танцьор“ от Дамари. В сравнение с него аз нямам никаква стойност за вас. Аз съм само една робиня, създадена, за да я използват. — Тя вдигна недоумяващо рамене. — Навярно вие въобще не осъзнавате това.
Възможно ли бе да е вярно? Той се стремеше отчаяно да си възвърне „Вихрения танцьор“ и за целта се нуждаеше от нейната помощ. Нима се беше опитал да я примами чрез добрини, тъй като обещанието му пречеше да й нареди чрез заповед да го последва в лабиринта? Ако беше вярно, то вината му беше далеч по-голяма, отколкото му се струваше.
— Ти притежаваш твърде голяма стойност за мен.
— Ах, така ли? Сега вече, когато отново имате „Вихрения танцьор“, повече не ви трябват никакви крадли. Сега имате нужда от тялото ми, трябва ви блудница, с която да задоволявате пороците си.
Думите й дълбоко го засегнаха.
— На една блудница се плаща, а аз нямам намерението да давам още пари за услугите ти. Ти и Джовани вече получихте достатъчно от мен. — Той се усмихна подигравателно. — И защо да не те използвам? Изглежда не си склонна да ми разкриеш истинската си същност, но аз забелязах, че полагаше твърде големи усилия да ми харесаш. Моето наслаждение беше и твое.
Червенина заля бузите й.
— Вие ми доставихте удоволствие, но… — Тя напразно търсеше точните думи. — То беше едно фалшиво удоволствие, едно натрапено удоволствие, защото не го правех доброволно. Вие обладахте тялото ми, защото вярвахте, че го притежавате като собственост. — В очите й просветна студен гняв. — Вие не го притежавате. Не ме притежавате.