Той се стъписа. Каквото и да беше очаквал от нея — това всеобхватно отхвърляне го свари неподготвен.
— Притежавам договор, който го доказва.
— Не ме е грижа какво казва вашият договор за покупко-продажба. Не е справедливо някой да може да притежава друг човек. Не бива да е така. През целия си живот се примирявах с робското си съществуване, тъй като майка ми твърдеше, че така трябва да бъде. Тя казваше, че винаги съм щяла да бъда само робиня, а пък Джовани можел да прави с нас, каквото му скимне, защото ни е купил. Само че тя се заблуждаваше, както и Джовани, и вие също. В тъмницата на Дамари ми стана ясно, че никой няма правото да ме принуждава за нещо против волята ми само заради къс хартия. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи разпалено: — Вече не съм ваша робиня и няма да ви се подчинявам.
Той стоеше пред нея като поразен от гръм.
— По дяволите приумиците ти — каза Лион тихо. — Ти можеш да ме смяташ за самия дявол, но принадлежиш на този дявол и аз няма да търпя никаква съпротива.
— Трябва да ви окажа съпротива.
— В такъв случай паметта ти е много къса. Ти ми обеща вярност и послушание.
— Не защото ме купихте, а защото помогнахте на Елизабет и момчетата. — Тя вдигна превързаната си ръка. — Вие си възвърнахте „Вихрения танцьор“, но аз бях човекът, който плати цената за него. Сметките ни са уредени, Лион.
Той отвърна поглед от ръката й и се загледа в морето.
— В твоите очи може би, но не и в очите на закона.
— Не и във вашите — допълни тя е жар. — Знаете, че погасих задълженията си. Защо не го признавате?
— Признавам го. Задълженията са погасени — каза той полугласно. — Ала договорът съществува.
— Скъсайте го. Освободете ме.
Той поклати отрицателно глава.
— Защо трябва да те освобождавам?
— Защото така е справедливо. Боже милостиви, трябва да има справедливост на този свят, иначе всичко би било безсмислено.
— Ти искаш да си свободна… в момента. Ала помисли за по-нататък… като моя робиня си под закрилата ми. Не е никак лек животът на една жена, която е сам-сама в света.
— Знам. Винаги съм вярвала, че робинята е в по-добро положение от свободната жена. Но съм се лъгала. — Тя пристъпи крачка към него. — Една свободна жена може сама да решава. Такава възможност не съм имала никога. Онова, което изстрадах в подземието на Дамари, се случи само защото бях ваша робиня и изпълнявах вашата воля. Ако някога отново се наложи да търпя такива мъчения, то ще бъде само защото доброволно съм поела върху себе си болката. — Тя разтърси глава. — Вие никога няма да ми позволите да решавам сама. Не искам да съм повече под ваша закрила.
— Много жалко, тъй като ще останеш под моята закрила. И ще търпиш моята близост.
— Вие не ми подарявате свободата, макар да знаете, че е справедливо и редно да го сторите?
Той се усмихна подигравателно.
— Че откъде да знам кое е справедливо? И кое е лошо? Справедливо ли е да се лишавам от собствеността си? Няма ли да е лошо, ако те лиша от закрилата си, когато Дамари дава мило и драго, за да те пипне отново? — Подигравката му се смени с неприязън. — Санчия, не ме учи кое е справедливо и кое не. Това определя оня, у когото е властта.
— В такъв случай ще трябва да намеря начин да се сдобия с власт, тъй като няма да допусна да ме притежавате и в бъдеще. — Погледът й го следеше от упор и не се отделяше от него. — И няма да допусна да си служите с тялото или ума ми. По-добре ме освободете, тъй като нито ще ви доставям удоволствия, нито ще ви слугувам.
— Няма нужда ти да ми даваш. Като твой господар имам правото да вземам. — Той спря за миг. — Когато ми скимне. Но няма защо да бързам. Давам ти възможност да свикнеш отново с мен, преди да те извикам в леглото.
Излязла извън себе си, тя впи очи в него.
— Не ме ли разбрахте? Не искам повече да ви служа!
— Напротив, разбрах. — Той се обърна и тръгна към кърмата. — Но съм решил да не се гневя на държанието ти. Заради мен ти се наложи много да страдаш и затова ще ти простя няколко остри думи.
— Имам право на свобода!
— В такъв случай ще останеш разочарована, понеже няма да я получиш. Върви в каютата си. Не бих искал да се простудиш и да се разболееш.
— Вие няма…
— Не, аз няма да те освободя — повтори той през рамо, докато се изкачваше по стъпалата към кърмата. — Макар и да ти се струва, че и аз съм чудовище като Дамари. Длъжен съм да ти кажа, че дълбоко ме заболя, когато онзи изверг те взе в плен. Ти струваш много за мен.
— Като собственост ли? — изрече тя презрително.
— Като… Санчия.
Очите й се разшириха. Последните му думи бяха откровение, което я изненада. Когато той махна на моряка и отново пое кормилото, тя му обърна гръб и се загледа във водата.