— Е, изглежда не успя много да я зарадваш — отбеляза Лоренцо, който се приближи към Лион. — Какво каза тя?
— Иска си свободата. Каза, че не била вече робиня и аз трябвало да скъсам договора.
— Хм, това не ме учудва. — Лоренцо се замисли. — Макар да съм разочарован, че е избрала тъкмо този момент. Повече щеше да ми допадне, ако продължаваше да показва добра воля и да изпълнява желанията ти. Предполагам, че си отхвърлил искането й?
— Не я освободих — Лион сграбчи кормилото още по-здраво.
— В такъв случай за теб още има надежда. Не си се предал съвсем на тъмните радости на покварата.
— Тя е моя — изрече Лион грубо. — Няма никакво право да ме напуска. Тя… — Думите на Санчия отново и отново се връщаха в ума му. Смяташе, че той не е неин господар, но се заблуждаваше. Дори и без договор един мъж имаше правото да грабне и задържи онова, което му харесва. Така е било винаги, а и така ще си остане. Освен това с него й беше по-добре, отколкото без него. Една жена е изложена на прекалено много опасности в света на мъже като Каприно, Дамари и Борджия.
И на Лионело Андреас.
Не, и дума не можеше да става той да застрашава Санчия. Бързо отпъди от себе си тази смехотворна мисъл. Щеше да се грижи за нея. Щеше да й подари множество красиви неща и да направи живота й по-радостен.
И да обладава тялото й, за да му се наслаждава, докато това страстно влечение не се уталожи.
И какво нередно имаше в това? Той я беше въвел в удоволствието, а тя беше реагирала недвусмислено. Фалшиво удоволствие, така го беше нарекла.
— В такъв случай ще спиш ли днес с нея? — попита Лоренцо. — Вече е здрава. Разгледай я внимателно. Изглежда прекрасно.
Нямаше нужда да я разглежда внимателно. Нейната чиста, лъчезарна хубост с пламнали от войнствен дух очи бяха все пред него. Слабините го заболяха, когато си я представи гола-голеничка в плевника, гледаща го с плахо очакване. Поиска отново да прониква в нея, да чува нейния вик…
Но в бъдеще тя щеше да се съпротивлява. Нямаше да се поколебае дори да се бори, ако се опиташе да я насили. Щеше да го лиши от правото му, независимо от последствията.
А пък ако прибегнете към принуда, съществуваше опасност да я нарани и озлоби.
— Е, как я намираш? Преди случката с Дамари ти беше пощурял по нея.
Той все още беше щур по нея. Знаеше, че трябва да изпитва покаяние и съчувствие, а не похотливост. Някъде дълбоко в душата му милостта беше жива, ала похотта надделяваше. Не можеше да я остани да си върви и трябваше да намери начин да я убеди, че животът й като негова робиня е най-доброто за нея.
— Да, тя ще ми достави удоволствие.
Натрапено удоволствие.
Споменът за резките думи на Санчия го проряза болезнено.
Насилието означава болка, а пък той не можеше да й я причини, след като заради него беше пострадала толкова много.
— Днес няма да спя с нея. Знам, че ще бъдеш разочарован, но е по-добре да изчакам.
Лоренцо искаше да възрази, но размисли и само отбеляза:
— Разбира се, ти си прав. Ще е добре да почакаш известно време. Сигурен съм, че въздържанието ще подейства твърде благотворно на характера ти, а ние двамата знаем как ти се отразява самоограничението, нали?
Без да изчака отговора му, той се затътри надолу по стъпалата на кърмата. Около устните му отново играеше доволна усмивка.
Десета глава
През онази нощ сънят дойде отново.
Санчия лежеше в мрака и се мъчеше да овладее лудешкия ритъм на сърцето си. Това е само сън, повтаряше си тя непрекъснато. Вече не лежа в тъмницата, намирам се на кораба на Лион, на много мили разстояния от Солинари. Това е само сън.
Нищо не помагаше. Стените на каютата заплашваха да я затиснат и с всяко поемане на дъх се надвесваха все повече над нея. Трябваше някак да им се изплъзне.
Най-сетне успя да се изправи и трескаво навлече дрехите си. Искаше да излезе на палубата, да види отново водата, да поеме чистия солен въздух и да мисли за онова, което лежеше отвъд хоризонта. Свобода и приключения…
И навярно щеше да настъпи мечтаното освобождение от кошмарите.
Малко по-късно тя стоеше до перилото на борда и гледаше обляното в лунната светлина, мятащо искри море. Да, това беше, което й трябваше. Усети как я обхваща тържествено спокойствие, което побеждава тревогата и потиска тежкия, неизличим спомен.
— Какво правиш навън? Вече е дълбока нощ… да се разболееш ли искаш?
Спокойствието й се изпари, когато позна гласа на Лион. Dio, не искаше той да е около нея. Копнееше за мир и покой, а той носеше със себе си само неспокойствие.