— Вазаро е особняк. — Джулия се облегна на залостената врата. — Не се ли боите да го смятате за ваш приятел? Каприно каза, че Вазаро бил…
— Не по-лош от всички нас — прекъсна я Лион. — Живеем в жестоки времена и човек трябва да прибягва към насилието, ако иска да оцелее и запази собствеността си.
— Или да присвои онова, което принадлежи другиму? — попита Джулия подигравателно. — За това ли ви трябва крадец?
Очите му се присвиха, когато я погледна.
— Джулия, не понасям въпроси. — Той се усмихна. — Действително смятам оформянето на мислите в думи за греховно прахосничество, когато устните в други случаи са много по-чевръсти. Свали си одеждите, cara8.
Джулия усети, че нещо се сви във вътрешностите й, когато го погледна — без дъх и треперещ, което не беше изненада за нея, тъй като така беше винаги с Лион, от първото му посещение насам преди повече от две години. Каприно беше прав с описанието си на кондотиера. Хората действително можеха да го наричат грозен, така както бе сторил Каприно. Чертите на Лион изглеждаха издялани от камък със смел замах на топор и нямаха вид на претворени от чувствителното длето на художник. Скулите му бяха прекалено широки, черните вежди изглеждаха направо като греди над тъмните като катран очи, в които едва ли личеше друго чувство, освен бдителност и цинизъм. Устните му, макар и добре оформени, издаваха намек за чувственост и жестокост. Тъмната му коса бе все още късо подстригана, както по времето, когато е носил воинския шлем, а тялото му, което наистина беше гъвкаво, нямаше нищо общо с изящната грациозност на царедвореца. Под свободно пуснатата му бяла риза се предугаждаше силата на неговите масивни рамене, а сивите му панталони обгръщаха енергични бедра и мускулести прасци.
Власт, осъзна Джулия с внезапна почуда. Лион Андреас разполагаше не само с физическа сила и власт, но и с вътрешна сила и власт, далеч надминаващи онези на другите мъже. Неговото любопитство към живота, към всичко, което се разиграваше наоколо, беше по-трескаво, неговите възможности да твори добро или зло бяха по-крайни, неговите пороци бяха по-силни, отколкото у другите, както я беше научил нейният опит.
— Лека-полека губя търпение, cara. Трябва ли да прося?
— Вие никога не просите. — Тя тръгна към него, докато развързваше бисерната огърлица, която придържаше светлите й коси. — Вие вземате. — Тя пусна бисерите върху масата. — И вземате. — Дланта й погали бедрото му. Усети как мускулите му се втвърдиха от нейния допир. — Докато не си вдигна малкия пръст, че съм се наситила.
— Колко ужасно. — Той вдигна ръката й и я прокара по устните си. — Удивлявам се, че още ме приемаш, след като само те използвам. — Езикът му премина по чувствителната кожа на дланта й. — Ти винаги ухаеш на рози. Когато съм далеч от теб, този аромат постоянно стои врязан в паметта ми.
— Дори когато между бедрата ви лежи някоя от другите ви блудници? Та вие идвате във Флоренция само един или два пъти в годината. Кои ви утешава, когато ме напуснете?
Той я погледна, а в очите му заблестя дяволита усмивка.
— Навярно като Лоренцо намирам утеха у Плутарх и Аристотел.
Тя се усмихна колебливо.
— Вие обаче не. У вас има прекалено голям глад. Съмнявам се дали издържате и седмица без жена. Държите ли блудница в Мандара, която да ви е всякога под ръка? Знам, че… — Тя спря да говори, когато усети острите краища на зъбите му върху кожата на ръцете си, зъби, които натискаха точно толкова, че да я прониже чувство на наслада, а не на болка.
Едрата ръка на Лион се плъзна нагоре и поглади шията й.
— Какво значение има дали притежавам други жени? — Пръстите му милваха нежно вдлъбнатината, където се долавяше пулсът й. — Че защо не? — Той свлече правоъгълното деколте на дрехата й и разголи гърдите й. Мазолестата му ръка се насочи към лявата й гръд и я сграбчи. Наблюдаваше как стърчи твърд върхът на гърдата й. — Нашето общуване, това е, което има значение за мен. — Той се наклони и устните му поеха зърното. Тя усещаше как топлият му език я възбужда и милва.
— Лион… — Тя се олюля и се хвана за косата му. — Бих могла да дойда с теб в Мандара.
Той вдигна с рязко движение глава. Погледът му беше непроницаем.
— Не!
Що за глупаво предлагане на услугите! Изплъзна й се неволно от устата, отприщено от ревността й към другите жени в живота му. Лион никога нямаше да я вземе със себе си в Мандара, а и нямаше да й разкаже за живота си, който води без нея.
— Само се пошегувах — побърза да каже тя и потърка съблазняващо върха на гърдата си по устните му. — Защо ми трябва да зарязвам хубавия си живот във Флоренция? Имам всичко, което ми трябва: пари, великолепни накити — а мъжете си приличат като две капки вола.