— Шалът ме топли. — Тя се уви по-плътно. — Скоро ще се прибера.
Лион се приближи към нея до перилото.
— Веднага.
— Не! — Опита се да овладее нервите си. Размяната на думи трябваше да се избегне. Мир, спокойствие. — Не мога да спя. Оставете ме сама и аз ви обещавам, че след малко ще се прибера.
— Ах, ти си склонна към отстъпки? — В гласа му се долавяше почуда. — Трябва вече да си болна. Следобед беше много по-своенравна. Защо не можеш да спиш? Боли ли те ръката? Лоренцо каза, че оздравяването ти вървяло по мед и масло.
— Ръката не ме боли. С всеки изминат ден е все по-добре. Само съм неспокойна.
Тя усети погледа му върху лицето си.
— Сънища ли?
— Това е без значение. Вървете си. Карате ме да се чувствам още по-неспокойна.
— Ти мен също. — Той се замисли. — Старият сън ли?
— Не, не той.
— Какво…
— Защо не ме оставите на мира? — Тя се обърна с лице срещу него. — Напоследък сънувам тъмницата на Дамари, а не отходната яма. Сънувам, че чукът е станал меч и фра Луи ми реже пръстите един по един. Тъкмо такива бяха намеренията му, ако искате да знаете. Но в началото те правеха всичко, за да умирам от страх, ето защо си играеха с мен. Донесоха дъската за притискане, сложиха ръката ми на нея и…
— Шшт. — Ненадейно се озова в обятията на Лион. Бузата и лежеше върху кожата на жакета му, гласът му звучеше плътно в ухото й. — Не говори за това. Не мисли за това.
— И когато приключеха с мен, те ме отвеждаха за няколко часа в килията, за да си почина и да мисля за след вашия път…
— Не! — Той запуши устата й. — Не искам да чувам нищо повече. Трябва да го забравиш.
Тя поклати отрицателно глава и се освободи от ръката му.
— Не мога да забравя. Просто така съм устроена. Съхранявам всичко в паметта си, а когато през деня си налагам да не мисля за ония изверги, сънувам ги през нощта. — Тя се усмихна горчиво. — Но няма повече да говоря, щом като ви причинявам главоболие.
— Да, тези неща ме разстройват. Аз… аз ги усещам физически. — Лион я погледна от горе на долу. Тя забеляза тъмните му очи да проблясват на лунната светлина. — Разкажи ми — настоя той ненадейно. — Разкажи ми всичко. От мига, в който те заловиха, до последния, когато те измъкнах от тъмницата. Всичко, което ти сториха. Всичко, което си изпитвала.
— Защо? Та вие казахте, че не желаете и да чуете за моите патила?
— Grand Dio, разбира се, че не искам, но трябва някак си да участвам в твоите преживелици. Моя е вината, че те връхлетяха и няма да те оставя сама с тях.
— Безсмислено е, ако…
— Разкажи ми.
И тя му разказа всичко от игла до конец, в началото със заекване, после все по-свободно, докато не остана и най-малка подробност.
Накрая думите й станаха пак пестеливи и постепенно секнаха.
— Свърши ли? — Гласът му звучеше измъчено.
Санчия кимна вдървено.
— Това е всичко.
Тя отвърна лицето си, обзета от почуда, защото се чувстваше някак облекчена, сякаш по загадъчен начин Лион бе съумял да изгони част от тези страховити видения от съзнанието й и да ги вземе в своето.
— Слава тебе, Господи! — Той я грабна в обятията си и я притисна силно. Гърдите му се повдигаха учестено като след бързо бягане, но в прегръдката му нямаше похот. — Ужасна история, която ме разтърси дълбоко.
Тя усети, че против волята й я обзема конвулсивен смях.
— Мен също.
Смехът й донесе облекчение и принизи значението на Дамари в спомена й, нещо, което досега не беше се случвало.
— Знам — каза той с пресъхнали устни, преди да я отдели от себе си. — Не проумяваш ли, че това вече никога няма да се повтори? Ти ми принадлежиш, а аз ще те закрилям…
— Аз не ви принадлежа. — Едва го изрече, когато я осени мисълта, че в този миг се чувства по-близка с него, отколкото когато го усещаше вътре в тялото си. Тя отстъпи неуверено назад. — Аз принадлежа единствено на самата себе си. Аз ще…
Ръката му закри устата й.
— Нека не говорим сега за това. Не може ли да помълчиш малко?
Тя отстъпи още крачка назад и извърна глава, за да се освободи от ръката му.
— Наистина не ми остава нищо друго, след като ми запушвате устата с вашата лапа — отвърна тя остро. — Ако не желаете да ме слушате, оставете ме сама.
Той я погледна мрачно.
— Не искам да те оставям сама.
Санчия долови някакъв необясним пристъп на облекчение. Усещаше, че съвсем не иска да бъде сама и че бдителността на Лион бе утеха за нея напук на троснатото му държание.
— В такъв случай трябва да ме оставите да говоря, когато си искам.
Мрачното изражение на Лион изчезна и той изведнъж се разсмя:
— Откакто дойдох тук, на палубата, не правя нищо друго, освен да те слушам. — Той я хвана за лакътя и я дръпна към стълбите. — Ела.