Тя се опита да се освободи.
— Къде ме водите?
— Тук. — Той се беше спрял пред стълбите към кърмата и я повдигна едно стъпало нагоре. — Седни. — В усмивката му имаше нещо хлапашко. — Нима си помисли, че ще те повлека към леглото? Опитвам се да докажа, че съм търпелив. В момента си в безопасност с мен. — Той посочи с глава моряка зад кормилото. — Тъй като нямам намерение да те деля с него, би било ужасно да те обладая тук пред очите му.
Тя го погледна с любопитство.
— Делили ли сте някога жена с други мъже?
— Твърде често дори. Блудниците, които вървят подир войските, никога не достигат.
Той прочете неодобрение в погледа й и седна до нея върху стъпалото.
— Да, аз съм блудствал и убивал, също така съм обладавал жени против волята им. — Той забеляза, че тя замръзна. — Та какво си очаквала? Аз въобще не съм кротък и благ придворен като Марко, а съм един суров воин. Превземе ли се един град, жените са част от плячката.
— Това не прави деянието по-добро — каза тя отчетливо. — Как сте се чувствали, когато сте го правили?
— Човек привиква към това, както към повечето неща. — Той потъна за малко в спомените си, преди да признае: — В действителност обладах само един-единствен път някаква жена против волята й. Бях на четиринадесет години, опиянен от власт и победи. И копнеех страстно за жена. Тя беше женището на търговеца и се беше скрила в дюкяна му. Че защо не, мислех си аз, другите също не се колебаеха да вземат онова, което по право им принадлежеше. Дори съм наблюдавал и баща си да се забавлява с жени, независимо дали искаха или не. — В началото той се поколеба, но сетне продължи разпалено: — Но аз въобще не изпитах наслада. Очите й бяха празни, тя ридаеше… Не смогнах да я задоволя. Задържах я при себе си, докато condotti се изтеглиха от града, а на сбогуване й дадох пари. Не допуснах също някой друг да я докосне, но… самият аз не почувствах нищо.
Санчия не каза нито дума след изповедта му.
В този миг той се обърна толкова рязко към нея, сякаш тя го беше нападнала.
— Не търся извинение. Аз съм това, което съм и върша онова, което трябва да върша. У мен има малко мекота, но нося справедливо сърце и връщам всичко, което ми дават, било то добро или зло. Ти трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм.
Неговата разпаленост я стъписа.
— Защо ми казвате всичко това?
Противоречиви чувства помрачиха лицето му.
— Не знам защо. — Усмивката му излезе крива. — Упражняваш странно въздействие върху мен. Лоренцо каза, че непременно трябвало да ида на изповед. Навярно ще искам прошка за неща, които не могат да се простят.
Тя отвърна очи от лицето му. Настъпи мълчание.
— Войнишкият живот вече не ви ли харесва? — заговори тя накрая.
Той вдигна рамене.
— От детството си насам не познавах нищо друго. Вършех добре работата си. Баща ми от все сърце се радваше на напредъка ми.
— Но на вас не ви харесваше, нали? — упорстваше тя. — Заради това ли разпуснахте вашите condotti и се заловихте с корабостроенето?
— Морето винаги е било в кръвта на хората от моя род. Най-напред, когато преди повече от век семейството ни дошло от Персия в Италия, сме се заселили във вътрешността на страната — далеч от бреговете. — Той изкриви лице. — Но по природа въобще не сме селяни и не забогатяхме от земята. По тези причини моят прадядо грабнал меча. Воюването ни е по-присърце и ние натрупахме състояние от него!
— Но сам зарязахте военния занаят? — Санчия го гледаше внимателно.
— Спечелихме достатъчно богатства, а на мен ми дойде до гуша да се хвърлям в боя заради разни велможи, които единия ден ми плащаха за това, че се бия за тях, а на другия ден наемаха другиго, който ми крадеше парите. — Облегнат на стъпалото, той погледна нагоре към издутите от вятъра платна. — Един ден видях във Венеция да влиза някакъв кораб от Мадагаскар. Цялата сутрин бях събирал остатъка от наемническото си възнаграждение от Signoria21. Изцяло се бях наситил и преситил на Sercnissima22. — Споменът го накара да се усмихне. — Вятърът надуваше платната, можех да усещам мириса на морето и на канелата, която разтоварваха и ненадейно осъзнах… — Той се обърна и я погледна: — Не е ли време да спиш?
— Ни най-малко. — Тя го гледаше от упор. — И какво осъзнахте в оня миг?
Той се изправи на крака и я повлече със себе си.
— Осъзнах, че е крайно време да се върнем към морето — там, където ни е мястото.
— И защо тъкмо корабостроене? Защо не откривателски експедиции или търговия?
Той поклати отрицателно глава.
— Хайде да спрем засега. Върви вече в леглото си.