Санчия усети горчиво разочарование. За пръв път Лион се беше показал като човек, а не като заплашителна загадка. Не искаше да прекъсва мигът, в който беше надзърнала в същността му, от страх да не изчезне завинаги.
— Не ми се спи.
— И на мен — отвърна той и добави откровено: — Но тялото ми бурно настоява за своето, а ако не желаеш да го приемеш, тръгвай си мигновено. — Той се усмихна едва забележимо, когато видя как очите й се разшириха. — Мигар мислиш, че вече не те желая? Желанието ми се обажда неизменно, щом си близо до мен и това трябва да понесеш.
— Трябва да понеса само онова, което искам да понеса.
— Което си решила, че искаш да понесеш! — поправи я той с меко натъртване. — Мога да ги въздействам така, че да пожелаеш да ме понесеш.
Когато вдигна очи към него, усети познатото чувство между бедрата си. Не, тя не искаше да усеща нищо. Не беше вече неговата играчка в леглото, не биваше да покачва никаква отзивчивост, иначе нямаше отърваване от него.
— В такъв случаи решавам да не ви искам. Няма да… — Тя прекъсна мисълта си, когато срещна настойчивия му поглед. — Лион, пуснете ме.
— Ела в леглото, Санчия.
— Не мога.
Обзе я отчаяние, когато го погледна. Лицето му беше безмилостно, непреклонно. Сега съжаляваше, че не бе отишла в каютата си, както й заповяда. Току-що я беше дарил с утеха, беше й позволил да надникне в суровата бруталност на живота, който го беше блъскал от всички страни и издялал от него онова, което представляваше. Сега поне го разбираше, макар и да не се съгласяваше с него, а разбирането водеше до влечение.
— Няма да остана в Генуа, ще избягам от там.
Той остана като ударен от гръм.
— Не бъди глупава. В Генуа ще бъдеш в пълна безопасност. Дамари никога няма да измине такъв дълъг път, за да те залови, а аз ще се погрижа да си добре подслонена, преди да отпътувам.
— А ако дойдете отново? — Санчия поклати отрицателно глава. — Щом искате любовница, върнете се при Джулия Марцо и ме освободете.
— Никога няма да те освободя!
— В такъв случай ще трябва да оставите някой да ме пази. Когато се върнете, няма да съм вече там. — Тя го гледаше умолително. — Защо не искате да ми подарите свободата? Та вие казвате, че за вас самия робството би било непоносимо и сте щели да избягате от него.
Той изглеждаше непреклонен.
— Знаеш ли наказанието, което бих могъл да ти наложа за подобно престъпление?
— Мигар мислите, че се боя от наказание? — Тя се усмихна горчиво. — Научих се да живея с болката. Дамари беше добър учител. А вие никога няма да ми причините болка.
— Много ли си сигурна?
— Да, ето защо не трябва да ме заплашвате с онова, което никога няма да направите, Лион. Повече не се боя от вас.
По лицето му бяха изписани гняв и разочарование.
— Навярно ще трябва да променя държанието си. Моите методи очевидно са станали твърде прозрачни. — Той се обърна и тръгна по палубата. — Ти си мъчна жена. — Лион извика на кормчията: — Вземи обратен курс… връщаме се в Пиза!
Пиза! Санчия беше толкова слисана, колкото и кормчията, който изпълни заповедта на Лион.
— Намираме се само на един ден път от Генуа.
— И ти току-що ми съобщи, че ще избягаш от там, щом като замина. — Той прехапа устните си до кръв. — В такъв случай ще те задържа при мен.
— В Пиза ли?
— В Пиза корабът хвърля котва. Не мога да остана там, тъй като бих искал да се уверя, че Дамари не е нападнал Мандара.
— Но Лоренцо каза, че това било твърде невероятно.
— Мандара ми принадлежи. Трябва да съм съвсем сигурен в делата си.
— Следователно ще ме вземете със себе си в Мандара?
— Ти не ми оставяш никакъв друг избор.
Лунната светлина падаше право в лицето му. Никога Санчия не беше виждала това лице по-навъсено.
— Да, ще те взема със себе си в Мандара.
— Ей там е Мандара, Санчия. — Лоренцо обузда коня си, наведен напред на седлото и посочи укрепения със стени град насреща. Неговото иначе толкова равнодушно лице показваше необичайно оживление.
— Не е толкова далече, колкото изглежда. Половин час езда и ще сме пристигнали.
Лион го удостои с мрачен поглед през рамо:
— Едно обстоятелство, което сигурно те кара да ликуваш.
— Да, честно казано, чувствам се почти щастлив. — Този път тонът му беше лишен от всякаква ирония. — Макар и съвсем да не съм сигурен, че думата щастие означава нещо. — Той вдигна рамене. — Ала в края на краищата има много думи, които са без значение за мен.
— Колко е красиво!
От височината на хълма Санчия можеше да разгледа опасаната с крепостни стени Мандара и част от разпрострелите се в долината на север лозя. Погледът й се върна обратно към крепостта, която властваше над града, неволно дръпна юздите и кобилата й с пръхтене отметна грива назад. Санчия си наложи да се успокои. Мисълта за предстоящата среща с майката на Лион не биваше да я плаши. Тази жена не представляваше никаква опасност за нея. Лион беше казал, че няма да настанят Санчия в замъка, а в някоя малка къща в града. Майка му щяла тутакси да разбере, че Санчия е прекалено незначителна особа в живота на Лион и щяла да я остави на мира.