— Не съм сторил нищо подобно. Тя изглежда вярва, че то ще стане истина, ако само го повтаря достатъчно често.
— Сметката ни е уредена — каза Санчия. — Аз съм свободна.
— Какво става тук? — попита Катерина. — Та ти възнамеряваше да я оставиш в Генуа. Марко каза…
— Тя е тук и ще остане — възрази Лион грубо.
Катерина присви очи.
— Няма ли да я подслониш в замъка?
Лион поклати отрицателно глава.
— Ще се настани в града.
— Освен ако не желаете да я почетете с някоя покана — подхвърли Лоренцо. — Положително Лион би отстъпил пред вашите настоявания, благородно госпожо. Той е толкова предан на дълга си син.
— Не! — каза Лион. — Лоренцо, стой настрана. Това не те засяга.
— Нашият скъп приятел Лоренцо твърде рядко се спира пред подобен аргумент. Това ваша работа ли е, Лоренцо? — Попита тя със заплашителна мекота в гласа си.
Вместо отговор Лоренцо й се усмихна широко.
— Защо е всичко това? — Катерина се обърна отново към своя син. — Ако си благодарен на Санчия за услугите й, подари й свободата, дай й пари и я остави да върви по своя път. В Мандара няма място за нея.
— За нея има място там, където аз реша. Мамо, откажи се.
— Аз няма да… — Тя спря, когато дочу приближаващ се тропот на копита. — По-късно ще се заема с това. Въпросът далеч не е приключен.
— Никой не е и допускал такова нещо — каза Лоренцо.
Катерина му хвърли унищожителен поглед, преди да обърне коня си, за да посрещне младата жена, която препускаше към тях.
— Бианка, колко много се забави! Ако не покажеш повече усърдие, Лион може да реши, че ти не се радваш достатъчно да го срещнеш.
— Лион знае много добре, че винаги съм щастлива да го видя — отвърна Бианка. — Ти забравяш, че не се чувствам толкова уверено на седлото, за да яздя с твоята главоломна бързина. — Тъмносините й очи, насочени към Лион, бяха изпълнени с любов, в усмивката и се четеше топлина. — Добре дошъл в Мандара, господарю мой. Липсваше ни.
Бианка беше най-хубавата жена, която Санчия беше виждала през живота си. Слънцето сякаш правеше магии със златистите къдрици в светлокафявите й коси, навити на плитки около красивата глава и подчертаващи съвършенството на чертите й, с които би се гордяла някоя статуя на Афродита. Не, не на Афродита, поправи Санчия картината, която й се натрапваше. Ликът на тази жена беше прекалено невинен, за да се сравнява със светската богиня на любовта. В своята детска чистота тя напомняше по-скоро Психея.
— Ти също ми липсваше, Бианка. — Усмивката на Лион беше мека и блага. — Изглеждаш отново разцъфтяла и по-жизнена, отколкото при предишната ни среща.
— Да, наистина съм добре. Марко ме заставя с часове да му позирам за неговите картини в градината. Миналата седмица съвсем изгорях на слънцето.
— Марко трябва да се грижи по-добре за теб.
— Е, сега вече си вкъщи, Лион и не е работа на Марко да се грижи за нея — каза Катерина остро. — Ти можеш…
— Не искаш ли да представиш Санчия на Бианка, Лион? — прекъсна я Лоренцо. — Къде останаха добрите ти маниери?
— Това ли е Санчия? — Усмивка озари чертите на Бианка. — Марко ми разказа колко си била смела, когато трябвало да се вземе обратно „Вихреният танцьор“. Гордея се да се запозная с теб. Сигурна съм, че скоро ще станем приятелки.
Откритото държане на Бианка стопли сърцето на Санчия. Усмивката на младата жена й напомни със своята мекота за нежното уязвимо лице на Елизабет.
— Чувствам се особено щастлива, че се запознах с вас, благородна госпожо.
— Но вие още не сте се запознали — каза Лоренцо. — Струва ми се, че трябва да се нагърбя с това приятно задължение. Санчия, мога ли да те представя на Бианка, съпругата на Лион?
Защо се чувствам като паднала от круша? — питаше се Санчия отчаяно. Това, че никой не беше споменал за брака на Лион, още не означаваше, че не е женен. С една бърза усмивка тя се помъчи да прикрие стъписването върху лицето си.
— Благородна госпожо…
— Бианка — настоя жената на Лион усмихната. — Трябва да ме наричаш Бианка.
— Бианка… — повтори Санчия беззвучно. Избягна да погледне Лион. Не желаеше да забележи болката, която я обзе, след като се уталожи първото слисване. Чувстваше се излъгана… повече, отколкото в тъмницата, когато беше повярвала, че Лион я е оставил на произвола на съдбата. Колко глупаво и неразумно беше да се допускат такива чувства! Обстоятелството, че Лион имаше жена, не биваше да я засяга.
— А пък аз ще те наричам Санчия — Бианка се обърна към Катерина. — Не бихме ли могли да й дадем стаичката до моята. Аз на драго сърце ще…
— Тя е робиня, Бианка — прекъсна я рязко по-възрастната жена.