— Все още ли? — Върху гладкото чело на Бианка се появи бръчка. — Сигурна съм, че Лион не е догледал тази формалност. Той е срещу робството. — Тя се обърна към Лион. — Нали така?
Лицето на Лион остана безизразно.
— Както казваш… съществуват известни формалности. Ала нейното положение в момента не е толкова важно. Санчия няма да остане в замъка.
Когато Бианка понечи да възрази, Лион я спря с един жест.
— По-късно ще видим. Санчия е страдала много и се нуждае от отдих. Наредих да приготвят за нея една къща недалеч от двореца. Там тя ще може да си почине и събере сили.
Бръчките по челото на Бианка изчезнаха, когато погледът й спря върху превързаната ръка на Санчия.
— Разбирам всичко — каза тя тихо. — Ти си съвсем прав. Тя се нуждае от спокойствие, за да може да подири Господа и да го моли да й върне наново здравето. — Бианка кимна. — И аз ще се моля за това, Санчия, за да ти кажа час по-скоро добре дошла в замъка.
— Благодаря — отрони вяло Санчия.
— И ще ти донеса възглавници и завивки от нас — продължи Бианка. — Навярно ще доведа и една слугиня. Какво мислиш, Лион?
— Слугиня ще потърся сам — каза той. — Няма нужда да се тревожиш излишно, Бианка. Аз нося отговорността за Санчия и аз ще се погрижа също така за нейното здраве.
— Положително за Бианка е духовна потребност да прави добрини — заяви Лоренцо. — Милозливостта е волята Божия, нали Бианка?
— Лион има право, дете мое. — Катерина стрелна с гневен поглед Лоренцо. — Не ти приляга да се противопоставяш на желанията му.
— Да се противопоставям ли? — Очите на Бианка се разтвориха учудено. — Никога не бих сторила такова нещо. Лион, ти ме разбираш, нали?
— Стига вече, стига вече. — Търпението на Лион се изчерпваше. — Майка ми беше прекалено груба в подбора на думите си. Подчини се в този случай на волята ми.
— Но разбира се, както желаеш, така ще бъде — каза Бианка облекчено. — Мога ли да й пратя по-питателна храна от нашата кухня?
— Прати й каквото искаш — изрече през зъби Лион, преди да пришпори Таброн. — А сега слагаме край на нашето дърдорене и влизаме в града. Трябва да разпитам Марко за Дамари и да поговоря със стражите на портите.
Боядисаната в бяло къща, към която я водеше Лион, беше твърде малка, но посвоему очарователна. От балкона, отрупан с червени мушката, се откриваше изглед направо към двореца.
— Тази къща ми е позната — каза Катерина подчертано бавно. Тя вдигна поглед към покритата със завеска балконска врата. Сетне се обърна към сина си.
Лицето на Лион омекна, когато срещна погледа й.
— Нямах никакво време да подиря друга къща. Или тази къща, или замъкът.
— Не съм против решението ти. Дори го намирам за твърде подходящо.
— Мамо, това не е мое решение. Аз щях…
— Нямам време да стоя повече тук. Предполагам, че имаш ключ?
— Откакто къщата е необитаема, собственикът на дюкяна малко по-надолу съхранява ключа.
— Е, в такъв случай всичко е уредено по най-добрия начин. Хайде, Бианка, трябва да побързаме и да се погрижим за вечерята. — Катерина обърна коня си и се понесе в тръс, следвана по петите от Бианка.
Лион изръмжа полугласно проклятие, преди да се обърне към Лоренцо.
— Нали ще вземеш ключа и ще настаниш Санчия в къщата, преди да дойдеш в замъка? Трябва да поговоря с майка си.
Лоренцо кимна. Погледът му все още не се откъсваше от изправената като свещ на седлото Катерина.
— Допускам, че къщата е принадлежала на баща ти и е служела за обичайните цели?
Лион кимна.
— Боже Господи, защо и тя трябваше да ме посреща? Въобще не биваше да узнава, че Санчия сега е в къщата.
— Възнамерявахте да ме скриете ли? — попита Санчия. — В случай че ви създавам неудобства, има решение.
Лион й хвърли изпепеляващ поглед.
— Санчия, не подклаждай моето недоволство. И без твоите остроумия вече ми се събраха достатъчно ядове.
Погледът на Лоренцо все още беше вперен в гърба на Катерина.
— Да, настигни я с коня си, разчувствай я с нежни думи. Тя страшно се нуждае от тях, както ми се струва. — После той се усмихна на Санчия. — Ние с теб ще се оправим добре.
— Много добре — подчерта Санчия.
Лион я удостои с мрачен поглед, обърна коня си и препусна подир майка си и Бианка.
Лоренцо слезе и пристъпи към коня на Санчия, за да я свали от седлото и да върже двете животни за желязната ограда, която опасваше къщата.
— Почакай тук, докато донеса ключа.
Няколко минути по-късно той се върна на същото място с ключа и една глуповата на вид, дебеличка млада жена, чиято лъчезарна усмивка бе леко помръкнала от хладните обноски на Лоренцо.