Като стигнаха пред trattoria, той й предложи стол да седне и с щракване на пръстите извика прислугата.
— Тукашното vino е превъзходно. Заради него славата на Мандара непрекъснато расте. — Той се отпусна върху стола срещу нея. — Нека сега разговаряме върху една тема, която и на двамата ни се услажда. Кои книги мечтаеш да притежаваш?
Единадесета глава
Пламъците на факлите осветяваха високите градски порти на Мандара и хвърляха призрачен оранжево-червен отблясък върху тъмните коси на Лион. Той напусна кръга светлина и изтича да посрещне Лоренцо.
— Cristo, ама ти страшно се забави! — Лион нареди с жест на един слуга да поеме юздите на коня му. — Добре ли е подслонена?
— Доколкото позволи тя самата. Разговаря ли с Марко?
— Да. Дамари е при Чезаре Борджия, това е сигурно. От Пиза е тръгнал на кон направо за Чезена.
— Което означава, че не можеш да се докопаш до него, без неизбежно да дадеш повод на Чезаре да нападне Мандара. Значи трябва да проявиш търпение.
— Не ми е до търпението. До Дамари действително не мога да се докопам, но Каприно е под носа ми. Утре в ранни зори потеглям за Флоренция.
— В такъв случай днес няма да отидеш при Санчия?
— Няма. — Лион се обърна внезапно и изтича надолу по стъпалата. — Днес няма.
— Ах, разбирам. Ти възнамеряваш да прекараш вечерта в прегръдките на прелестната си жена.
— Лоренцо, един прекрасен ден ще… — Лион предпочете да не изрича заканата си до края. — Ти постигна онова, което искаше, но аз все още не се признавам за напълно победен.
Лоренцо го последва в голямата зала.
— Ала победата ще бъде твоя. Това й е хубавото на цялата работа. — Той понечи да тръгне нагоре по широкото дъбово стълбище. — Но признавам, че съм уморен да си играя със съдбата. Дори Господ Бог почивал на седмия ден. Прави тази нощ каквото ти харесва. Аз възнамерявам да прекарам часовете преди лягането с Inferno25 на Данте. Той всъщност не проумява природата на преизподнята, ала за мен е утеха да знам, че някой вярва в един Хадес и в един ад редом до онзи, които ние сами си създаваме. По този начин във вселената се получава известно равновесие.
— Приятни сънища, Лоренцо.
От площадката на стълбището Вазаро му хвърли поглед усмихнат.
— Благодаря, приятелю мой, дано сънят ти даде съвет. Всичко е толкова просто, стига само да го видиш. — Той продължи да се изкачва към покоите, които обитаваше от тринадесет години насам.
Минаха повече от два часа, когато вратата на спалнята му се отвори със замах и вътре нахълта Катерина Андреас във великолепна кадифена рокля, чието кръгло деколте беше поръбено с филигранна сребърна бродерия. Украсени със сапфири гребени поддържаха тежкия възел черни коси на тила й. От главата до петите тази жена беше господарката на замъка — което по всяка вероятност и искаше да демонстрира, помисли си Лоренцо развеселен. Той затвори книгата си и се облегна назад.
— Това беше твое дело, нали? — Катерина затвори вратата след себе си. — Лион никога преди не е водил жена в Мандара. Не я искам. Чуваш ли? Не я искам, Лоренцо.
— Добър вечер, благородна госпожо. Ти със сигурност си прекарала една приятна вечер. Съжалявам, че пропуснах веселите тържествува около завръщането. — Лоренцо й поднесе стола до писалището. — Санчия и аз трябваше да се задоволим с хляб и сирене в trattoria. Санчия беше доволна, но тя не познава друго. — Той я погледна с упрек. — Не се ли чувстваш виновна, че отказваш на клетото дете един по-добър живот тук, в замъка?
— Не. По-добрия живот нека си го води колкото иска далеч от Мандара. Лион и без друго прекарва тук твърде малко време. Не желая да бъде отклоняван от дълга си.
— От дълга си ли? Ах, да, заплождането на прелестната Бианка. Предвид склонността на Лион към това развлечение, човек би могъл да помисли, че междувременно е направил цяла дузина потомци.
— Лоренцо, зарежи тази игра. Аз ще имам внук, а Мандара ще получи наследник. Тази глупост продължава вече твърде дълго.
— Буквално същото казах на Лион. Вече твърде дълго продължава все така. — Той поклати глава. — И ти добре знаеш, че той няма да докосне Бианка. Междувременно тя се е превърнала за него в по-малка сестра.
— Това би могло да се промени. — Катерина пристъпи две крачки към него. — Тя е много хубава.
— Тя е скучна.
— Тя е нежна и послушна.
— Тя е дете.
— Тя е почти на толкова години, колкото и Лион, и е много по-голяма от уличното хлапе, към което е проявил слабост благодарение на красноречието ти.
— По години навярно е така, но животът на Санчия й е дал зрялост, каквато Бианка никога няма да притежава. Та ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. — Той издържа разгневения й поглед. — И не бях аз човекът, който придума Лион да вземе Санчия със себе си. Би трябвало да познаваш сина си достатъчно добре, за да знаеш, че не се поддава на увещания. Обстоятелствата доведоха Санчия в Мандара.
25
„Ад“, част от творбата „Божествена комедия“ на Данте Алигиери (1265–1321), роман от Флоренция. — Б.пр.