— С твоя помощ, нали?
— Според силите си й вдъхвах кураж. Санчия би могла да е отговорът на дилемата на Лион. Тя разполага със смелост и разум, и на мен ми се струва, че двамата твърде добре си подхождат.
— Света Дево, нима искаш да ме убедиш, че той би могъл да я обича? — Изненадата на Катерина беше огромна. — Да не си си изгубил ума? Страст, да, може би, ала той все пак не е толкова глупав, че да обърка удоволствието с онези трогателни чувства, възпявани от трубадурите.
— Не, той не е глупав. — Лоренцо се подсмихна. — А ние двамата знаем, че любов е една дума за глупаци и за деца. Все пак не би навредило, ако имаше жена, чийто ум да го омайва така, както тялото й.
— В такъв случай според мен трябва да я получи — каза Катерина. — Но не тук. Нужен ми е наследник за Мандара.
— Ти би могла пак да се омъжиш. Достатъчно си млада, за да родиш още едно дете.
Тя отвърна лице.
— Харесвам живота си такъв, какъвто е, без съпруг, когото трябва да наричам свой господар и който сигурно ще присвои онова, което принадлежи на Лион.
— Синът ти не харесва Мандара. Той бди над нея, защото верността към дълга е в природата му, но в действеност му е присърце само неговата корабостроителница в Пиза.
— Това е просто една прищявка. Корабостроителницата ще му омръзне.
— Не, в този случай грешиш. Там той е намерил нещо, което досега му е липсвало. Отсега нататък ще идва в Мандара само тогава, когато се налага. Мандара е онова, което харесваш ти, но не и Лион. На него не му е присърце продължението на династията.
— Въобще не желая династия. Искам само да съхраня това, което съм създала тук. — В тъмите й очи просветнаха пламъчета. — Какво си мислиш ти, кой защитаваше и пазеше Мандара, когато моят съпруг и Лион водеха кой знае къде своите сражения? Карло ми отне Лион, когато той току-що беше захвърлил детските си обуща, а Марко бе непрестанно вглъбен в своята живопис и музика. Аз нямах… — Тя замлъкна, за да продължи след миг с желязна решителност. — Мандара е моето дете. То трябва да живее.
— В такъв случай се огледай за други средства и пътища.
— Няма ли да ми помогнеш?
— Молиш ли за помощ?
Тя вдигна гордо брадичката си.
— Не.
— Това е добре. Щеше да ми е трудно да откажа нещо на една толкова велика и знатна дама. Роклята ти впрочем е великолепна. Трябваше ли да онагледи твоята власт пред мен?
— Да.
— Целта е постигната. Чувствам се съвсем незначителен и потиснат.
— Лъжеш. — Тя го разглеждаше мълчаливо. — Ей няма ли да ме помолиш да се съблека и да дойда в леглото ти?
— Не.
— Искаш ли ме в постелята си?
— Да. — Усмивка стопли студените му черти, когато погледът му я обгърна с любов. — Да, това е най-томителното ми желание.
— Защо никога не идваш при мен? — Катерина търкаше доволна бузата си като котка о голото рамо на Лоренцо. — Защо трябва постоянно да идвам при теб и да моля да бъда приета в постелята ти?
Лоренцо галеше нежните и като коприна коси.
— Ти си голяма дама. Не ми се ще прислугата ти да те одумва. — Показалецът му следваше лениво правата линия на веждите и. — Освен това честолюбието ми е твърде чувствително. Какво ще стане, ако помоля и ти ме отхвърлиш? Бих бил унищожен.
— Знаех си, че острият ти език няма да ми достави никакво удоволствие. — Тя се изправи, за да го погледне усмихнато отвисоко. — Добре поне, че с една друга част от анатомията си ми даряваш такова удоволствие, защото иначе нямаше да забравя гордостта си и да дойда при теб.
— Каква нравствена разпуснатост. — Той я целуна по устните. — Може ли господарката на замък да се държи така?
Тя се отскубна от нето.
— Не съм разпусната. Това, че идвам по този начин при теб, все още не значи, че споделям любовните страсти с всички, които ме молят за това.
— Та не съм твърдял такова нещо — промърмори Лоренцо. — Пошегувах се. Днес си прекалено чувствителна.
— Да. — Тя се взря в мрака. — Онази къща е причината.
— И аз си помислих същото.
— Това беше къщата, която Карло държеше за своите любовници. Пазеха я в тайна от мен. — Гласът й стана по-твърд. — Но как можех да избягам от истината? Винаги надделяваше злорадството му да ме дразни с подробности за последната му любовница. — Тя спря за малко, преди да продължи възбудено. — Обич между нас не е имало, но аз бях негова жена, той не биваше да уязвява гордостта ми.