— Не… не искам. Вие ме унижавате.
Лион спря. Тя чу запъхтяното му дишане в тишината. Пусна я.
Санчия отвори очи и видя как той се надигна, една масивна сянка в утринния полумрак. Прекоси с две крачки стаята, спря пред вратата и изрече през рамо:
— Завий се.
Тя претегли завивката нагоре, приковала поглед в гърба му. Той я беше пожелал. Очакваше, че ще пренебрегне думите й и ще я обладае. Защо не го стори?
— Възможно е майка ми да дойде и да се опита да те прогони. — Той отвори вратата. — Тя не иска да си тук… за това си има лични причини. Не вземай присърце нейните слова. Аз ще поговоря с нея, като се върна.
— Разбира се, че е редно да е на страната на Бианка.
Устните му се изкривиха в цинична усмивка:
— Тя е на страната на Мандара. Не мога да й се сърдя, че воюва за целите си. Животът й не е бил никак лек. Всички ние трябва… — Той не довърши мисълта си. — Не искаш ли да ми пожелаеш добър път?
— Вие не се нуждаете от моите благопожелания.
Лион потръпна, а после вдигна небрежно рамене.
— Правилно. Досега и без тях се оправях съвсем добре. — Той тръгна да въври. — Остани със здраве, Санчия.
Безразличието, с което изрече тези думи, не можеше да скрие болката му. Санчия я усети със сърцето си. Тя сграбчи по-здраво завивката, като че ли за да спре думите, които той искаше да чуе от нея. Ала не успя да ги удържи:
— Добър път, Лион.
Той застина за миг на прага. После затвори вратата след себе си.
Санчия се отпусна върху възглавницата си и се загледа в балконската врата. Гърдите й бяха все още набъбнали и я стягаха. Света Дево, тя не искаше да изпита това удоволствие! Не го желаеше, както не желаеше и нежността, която таеше към него. И този копнеж да го извика обратно.
О, Господи, как искаше той да е при нея!
Утринният вятър, свеж и студен, блъсна Лион в лицето, щом излезе от градските порти.
Този хлад беше добре дошъл, помисли си злобно той и пришпори Таброн в галоп. Невиждащият му поглед беше впит в небето, чиято бледа сивота вече се оцветяваше в светлорозово. Защо беше спрял по средата? Съпротивляваща се или не, тя го желаеше толкова бурно, колкото и той нея. Щеше да смогне бързо да надвие отпора й.
Защо я беше изпуснал?
На тази вътрешна борба трябваше да се сложи край. Чувствата, които Санчия будеше у него, бяха по-различни от всичко, което беше изпитвал някога. Те се люшкаха между желание и една особена, противяща се нежност. Беше си същинско безумие.
Трябваше да размисли. Трябваше да намери изход от дилемата и да сложи край на тази заблуда със Санчия.
— „Вихреният танцьор“ не е ли повече във ваша власт? — попита Борджия глухо. — Дамари, аз ви предупреждавах да не предлагате фигурата на никой друг. Моят баща ми засвидетелства писмено своя интерес… който е толкова голям, че е склонен да тръгне за Чезена, за да види статуйката с очите си. Нямам намерението да го разочаровам!
— Вие няма да го разочаровате. Ваше Височество — увери го припряно Дамари. — Само ако може да го убедите да отложи пътуването си за няколко кратки седмици, ние ще доставим „Вихрения танцьор“.
— Ние ли? — Борджия се усмихваше загадъчно. — Нима очаквате моята помощ? В случай че се съглася, допълнителното възнаграждение става излишно. Това ли искате?
Дамари отчаяно се бореше да запази самообладание.
— Андреас е прибрал фигурата отново при себе си… не по моя вина. Доколкото зная, той я отнесъл в Мандара. Моята condotti е малка, градът е добре укрепен. Ако ми предоставите войнските, които държите в Чезена, то тогава…
— Всемогъщи Боже, нима сте си загубили ума? Аз съм обкръжен от смут и размирици тук и в Романя. И при тези обстоятелства трябва да ви дам цяла армия, когато тук всеки момент ме заплашва въстание? Не мога да чакам, докато благоволите да ми върнете войските. — Борджия поклати глава. — Предложихте ми сделка, чиито условия сега ви напомням. Вие ни доставяте „Вихрения танцьор“, а пък моят баща ви възнаграждава с едно херцогство.
Дамари облещи очи.
— Светият отец е одобрил цената ми?
— Вече казах, че той прояви изключителен интерес. — Борджия се усмихна. — Ала ако вие не можете да ми набавите „Вихрения танцьор“, то навярно ще го взема сам. Щом въведа ред и спокойствие в Романя, ще предприема атака срещу Мандара.
— Не! — изрече Дамари остро. — Фигурата е моя!
— В такъв случай ми я донесете!
— Трябва ми време да обмисля плана.
— Ще пиша на баща си, че имаме малко забавяне — каза Борджия. — След пет седмици потеглям за Рим или с „Вихрения танцьор“, или с вас в каляската ми, за да му обясните защо статуетката не е моя собственост. Кажете ми, Дамари, били ли сте някога в Рим?