— Още не съм имал това удоволствие.
— Възхитителен град, с прелестна река, която лъкатуши из него. Навярно сте чули, че собственият ми брат беше изваден от Тибър, целия надупчен от прободни рани? Така и никой не разбра, как е попаднал там, тъй като на такива произшествия в Рим се отдава малко значение. Те се случват твърде често. Изразих ли се ясно?
— Вие винаги се изразявате ясно, господарю.
Борджия се извърна презрително.
— Върви си, Дамари.
Отпращаха го като най-долен слуга. Дамари преглътна жлъчта, която се надигна у него и си наложи да се поклони учтиво.
— Бъдете уверен, че ще намеря начин да си върна „Вихрения танцьор“, без това да ви струва излишни пари. Простете, че помолих за вашата подкрепа, благородни господарю. Водеше ме само стремежът да не разочаровам Негово светейшество.
— Обещавам ви моята прошка, когато получа фигурата. Очаквам ви след пет седмици.
— Ще бъда на уреченото място — Дамари се поклони още веднъж раболепно и напусна помещението.
Едва-що беше затворил вратата, той се спря и се опита да потуши озлоблението, което го изгаряше отвътре. Преди броени дни той беше човекът, който държеше в ръцете си както Борджия, така и папата. А сега вече не беше на една равна нога с херцога, а бе само един от неговите слуги.
А беше толкова близо до целта си!
Трябваше да запази спокойствие! Щеше отново да се сдобие с власт и положение, щом докопаше „Вихрения танцьор“. Държеше ли пак в ръцете си онова, за което ламтеше Борджия — край на поклоните доземи и старомодните реверанси.
Ала как да се добере до статуйката?
Подкупът беше подействал веднъж, но бе твърде съмнително, че Андреас отново ще допусне жива душа до статуйката. Щеше да е чиста глупост да атакува Мандара с малката си войска от наемници със смътната надежда, че щастието ще бъде на негова страна. Андреас беше способен военачалник, а Мандара — прекалено здрава крепост, която можеше да се превземе само с голяма войска. Никакъв подкуп. Никаква сила. Тъй като двете възможности се изключваха, значи трябваше да изчака и да намери начин да надвие превратностите на съдбата, които му се изпречваха. Междувременно можеше да изпрати тайно съгледвач, ако не в замъка, то поне в града. Беше убеден, че преди изтичането на петте седмици, които му беше отпуснал Борджия, щеше да му хрумне някаква дяволия. Никога не би достигнал сегашното си положение, ако му липсваше фантазия.
Дамари се спусна по каменните стъпала в двора, където един слуга държеше юздите на коня му. Когато се метна върху седлото, той забеляза, че небето се беше покрило с тъмна, сякаш оловна пелена. Вятърът гонеше свирепо облаците, предвестници на бурята. Щеше да се намокри до кости, преди да намери подслон, ала беше недопустимо да се върне при Чезаре Борджия и да го моли за стряха.
Той вдигна глава. Влажният напор на вятъра, който го удари в лицето, изтръгна от него усмивка. Не се боеше от ездата в дъжда. Ураганът се носеше в северна посока, а това беше добра поличба. Мандара се намираше право на север — защитена, тънеща в доволството и самомнителността на своя малък свят.
И един друг ураган щеше да помете Мандара, стига да измислеше начин да се стовари с гръм и трясък върху Лион и неговата майка, това чудовище в човешки образ.
И върху малката робиня Санчия.
Обстоятелството, че Андреас беше потеглил срещу Солинари, за да освободи малката, беше за него изненадващ обрат. Оттогава той знаеше, че момичето означава много за неговия противник. Да, щеше да се погрижи тази малка робиня да заеме особено място в бъдещите му кроежи.
Дванадесета глава
— Не желая повече нищо да разглеждам — убедено заяви Санчия и обърна гръб на дюкяна с изящните кожени стоки.
Лоренцо се слиса от твърдата решителност на лицето й.
— Както искаш. Вече купихме много аршини най-фини платове, шивачката ти взе мерки и сега има да шие дни наред. Но не те разбирам съвсем. Ти не проявяваш въодушевлението, което бях очаквал от човек с твоето сиромашко минало.
— Трябва да внимавам да не почна да вземам прекалено много — отвърна тя разсъдливо. — Ако привикна към богатства, които в действителност никога не могат да бъдат мои, това ще бъде твърде глупаво.
— Прекалено разумно! Но те биха могли да бъдат и твои, ако се подчиняваш.
Тя поклати глава, вече готова да тръгне през площада към къщата си.
— Ще остана тук не по-дълго, отколкото трябва.
— А защо не? В Мандара може да се живее твърде добре. Попитай, когото искаш. Лион нареди да се вдигнат красиви сгради, данъците му са умерени, законите са строги, но справедливи, а пък благородната Катерина полага усилия бедните да получават храна, а болните — грижи. — Той се усмихна. — Защо се стремиш обратно към Флоренция, когато Мандара ти предлага толкова много?