— Ах, Флоренция не ме влече. Не знам къде ще отида, но със сигурност не желая да остана. — Тя го погледна. — И вие знаете причината. Лоренцо.
— Санчия, никой не е действително свободен.
— Бих искала да видя дали мога да ви докажа противното. Аз самата не познавам нищо, освен робство и тепърва трябва да науча какво е да си свободен. Когато се събудих на кораба, всичко ми изглеждаше толкова ясно и се чувствах достатъчно силна, за да преобърна света наопаки. — Санчия тъжно поклати глава. — Сега обаче имам чувството, че трябва като новородено да уча всичко от самото начало.
— На твое място бих изчакал, докато Лион ми подари свободата, преди да дръзна да нагазя дълбоките води на новото познание.
— Но той няма да го направи. Трябва сама да се освободя… когато се яви възможност. — Тя замълча. — Защо Лион замина за Флоренция?
— Не се ли досещаш?
— Заради Каприно?
Лоренцо кимна.
— В момента той не може да залови Дамари и затова се задоволява с Каприно.
Санчия изтръпна.
— Каприно е опасен човек.
— Лион не пада по-долу — отвърна Лоренцо невъзмутимо. — Каприно не представлява никакво затруднение за него. Не бой се… Ако не бях убеден в това, нищо не би могло да ме спре да не тръгна с него.
Санчия сведе поглед.
— Защо трябва да се страхувам за него?
— Този въпрос би могла да си го зададеш сама. Отговорът може… — Той не довърши мисълта си. — Струва ми се, че идват гости — каза той усмихнато.
Очите на Санчия проследиха погледа на Лоренцо към двата коня, привързани към желязната градинска порта.
— Катерина ли?
— Посещението й наистина трябва да се очаква в най-скоро време, но нито един от конете не е нейният. Ако не ме лъжат очите, твоите посетители са Марко и Бианка.
Санчия потръпна. Света Дево, тя не желаеше да вижда отново съпругата на Лион. Дори мисълта за Бианка събуждаше у нея странна гузност, към която се прибавяше и едно друго чувство, още по-непонятно и много низко.
— Какво ли иска?
— Несъмнено идва да изпълни милосърдните си задължения. — Лоренцо я хвана за ръката и я поведе през тясната градинка пред къщата. — Радвам се, че идват. От разговора с тях може да ти се изяснят някои неща.
— Какви неща? — Санчия беше изправена пред нова загадка.
Лоренцо отвори пътната врата и й отстъпи да мине първа.
— Имаш проницателни очи, служи си с тях.
— Санчия!
Бианка изтича насреща й усмихната.
— Дано не сме подранили много. Бях на църква и на връщане реших да се отбия да ти донеса билково вино за подсилване.
— Не, никак не е рано. — Санчия се усмихваше свенливо. — Но наистина нямаше нужда да се затруднявате, с изключение на ръката ми, аз съм здрава и читава.
— Санчия, не бива да говориш така. — Марко влезе в малкото предверие. — Бианка много обича да приготвя разни отвратителни на вкус лекарства за всички, които се съгласяват да ги пият.
— Виното не е отвратително на вкус — запротестира Бианка. — Подсладих го с мед. Марко, съвсем не е мило от твоя страна да говориш така.
Марко й се усмихна.
— Затова пък твоята миловидност и добродетели стигат и за двама. — Като се обърна към Санчия, той продължи мисълта си: — Изглеждаш добре. Скоро вече няма да ти трябват лекарства.
Когато младият мъж излезе напред и се поклони, тя отново беше трогната от неговата хубост. В своя яркосин велурен жакет и синьо-бели бухнали панталони до коленете той бе толкова елегантен и грациозен, че стаичката сякаш светна.
— Сигурно вече не си спомняш последната ни среща в затворническата килия на Солинари — каза той сериозно. — За мен обаче тя ще остане незабравима. Ти беше толкова смела, Санчия. Безкрайно съжалявам, че заради нас трябваше толкова много да страдаш.
Тя поклати отрицателно глава.
— Не бях смела. Съвсем не е смелост, когато човек търпи онова, което е принуден да изтърпи. — С усилие си наложи да се усмихне. — Но аз не обичам да си спомням онези дни. Да повикам ли Роза да донесе вино? Нищо не разбирам от благородни вина, но Лоренцо ми остави вчера една стомна и каза, че било от най-хубавите.
Марко поклати глава.
— Няма да можем да останем, Бианка прекара цели часове в изповедалнята. — Той й хвърли закачлив поглед. — Бремето на греховете й вече заплашваше да я смаже, а пък опрощението им също отне време.
Бианка направи кисела гримаса:
— Щеше да постъпиш добре, ако ти самият беше отишъл на изповед. Направо се пръскаш от греховна горделивост. Не се ли перчеше с красотата на картините си?