— Гордеех се не с изкуството си, а с темата — каза той тихо. — Бианка Хубавата.
Младата жена му подари сияеща усмивка.
— Искаш да ме поласкаеш. Картината е онова, което е действително хубаво. — Тя откъсна погледа си от него и се обърна към Санчия. — Трябва да видиш творбите на Марко. Бог го е благословил с истинска дарба.
— Вече се радвам, че ще ги видя — каза Санчия, потънала в размисъл, докато погледът й шареше от Бианка към Марко и обратно. Те бяха като две лъчезарни деца, жизнерадостни и щастливи да са заедно. — Не искате ли все пак да останете за глътка вино?
Бианка отказа с жест.
— Трябва да се връщам в замъка. Днес е денят за посещението при болните. — Усмивката й беше самата благост. — Довиждане, Санчия. Ако взимаш старателно билето ми, ще можеш скоро да ни навестиш и да видиш картините на Марко.
Марко изглежда се колебаеше и пристъпяше от крак на крак.
— Лоренцо, ще помогнеш ли на Бианка да се качи на седлото? Бих искал да поговоря със Санчия на четири очи.
— С удоволствие. — Лоренцо отвори с поклон вратата. — Ако мога да ви услужа с нещо, може би ще се смилите да се помолите за опрощението на греховете ми.
— Бог прощава на всички грешници — отвърна Бианка убедено. — Идете при свещеника, за да ви спомене в молитвите си.
— Е, смея да мисля, че Бог е по-отзивчив към молитвите на хубавата Бианка. В края на краищата той е създателят на добрия вкус. — Пръстите на Лоренцо обгърнаха лакътя й. — Веднага се връщам, Санчия. — С тези думи той изпроводи Бианка от къщата.
Щом вратата се затвори след двамата, Марко се обърна загрижен към Санчия.
— Смятате ли да останете в Мандара?
— Не, ще си тръгна колкото се може по-скоро.
Марко кимна облекчено.
— Да, това би било най-доброто. В случай, че с нещо мога да ви помогна, обадите ми се.
— Ако се наложи, ще ви потърся.
— Разберете, моля ви… не бих желал в никакъв случай да ви отнемам безопасността и охолния живот, Но Бианка е твърде невинна.
— Разбирам. — В усмивката й се долавяше топлота. — И аз не бих желала да я наранявам, повярвайте ми, Марко.
— Вярвам ви. — Той се поклони и си тръгна. — Благодаря, Санчия.
Малко по-късно влезе Лоренцо, затвори вратата и се облегна на нея.
— Помоли те да си вървиш, нали?
— Не, предложи ми само помощта си в случай, че възнамерявам да избягам. — Тя го погледна. — Иска да я предпази от страдания и позор. — Санчия спря да си поеме дъх. — Обича ли я?
— Да.
— Хубава двойка.
— Да, приличат на два танцуващи слънчеви лъча. — Думите му бяха придружени от усмивка. — И връзката им е също толкова неземна.
Санчия отвърна погледа си.
— Тя също ли го обича?
— Да, доколкото е способна да обича един мъж. Естествено, никога не би си го признала, тъй като е грях. Тя обича Марко, откакто я доведоха в Мандара, за да я омъжат за Лион. Двамата се почувстваха тутакси привлечени един към друг и можеха да са колкото си искат заедно, тъй като Лион беше винаги на война с баща си.
— Знае ли Лион за това?
— Разбра го веднага щом се върна и ги видя заедно. Тогава те се държаха така, както и днес.
— Разгневи ли се?
— Не. Натъжи се. Той обича Марко.
Тя беше усетила обичта между братята, но не можеше да повярва, че Лион ще реагира с равнодушие, когато някой му оспорва собствеността, пък бил той и брат му.
— Но Бианка е негова жена. Той никога няма…
— Тя е Психея — прекъсна я Лоренцо. — Ти я разпозна от пръв поглед. И е детински чиста. Как би реагирала Психея на Лион? Невъзможно е да се измисли по-несполучлива двойка. Ако не беше издънка на виден род, тя щеше да постъпи в манастир. Обожанието на Марко й е много приятно. Той е нейният Купидон, защото любовта му е също тъй серафична.
— Не ми се слуша повече за тях. — Тя овлажни напуканите си устни. — Всичко това не ме засяга.
— Напротив, ще трябва да чуеш още много неща, тъй като Лион не е само един от светците на Бианка. Той е мой приятел, а на мен ми втръсна да съзерцавам отстрани, как той дава всичко, а нищо не получава в замяна. — Лоренцо продължи несдържано: — Бианка е не само Психея, тя е едно дете, което никога няма да порасне. Нещо не е наред с нея… при женитбата си беше едва на четиринадесет години и детската й наивност отначало изглеждаше на Лион съвсем естествена, но тя не порасна. Просто си остана дете, което живее в някакъв нереален свят, витае в облаците и се преструва, че е зряла жена. В онези първи години Лион отново и отново даваше възможност на Марко да му сложи рога и с радост щеше да признае детето на брат си като свой собствен наследник. — Той направи кратка пауза. — Сетне обаче му стана ясно, че Бианка никога няма да направи Марко свой любовник. Страстта й е толкова чужда, колкото на някое малко дете, а пък Марко дотам е замаян от рицарските любовни романи, че никога няма да посмее да й достави удоволствие насила. — Той поклати недоумяващо глава. — Невероятно, но постепенно се стигна дотам, че Лион повече пребивава в Пиза и допуска двамата тук, в Мандара, да си играят като деца.