— Е, навярно всички са щастливи със сегашното положение на нещата.
— Аз не съм щастлив, но нямаше и пръста си да помръдна, ако Катерина не бе решила да промени равновесието. При всяка възможност тя вика Лион под някакъв предлог обратно в Мандара. Копнее за наследник и е достатъчно умна, за да знае, че Марко никога не би окичил рога на Лион, за да й достави жадувания наследник. От друга страна обаче той не би се оженил за никоя друга. Остава значи само възможността да се вкара насила Лион в леглото на Бианка, за да изпълни дълга си спрямо Мандара. — Той се изправи. — Катерина е права само в едно — крайно време е да се промени положението, но не така, както си е наумила тя. Лион заслужава да бъде освободен от своето иго.
— По какъв начин?
— Чрез теб. Една по-продължителна връзка би разбила надеждите на Катерина на пух и прах, и би освободила Лион от отговорността му за Мандара. По тази причина ти трябваше да пристигнеш тук, Санчия. Лион досега не беше водил нито една от жените си в Мандара, за да спести унижението на Бианка. На Катерина трябва да й уври главата, че твоето присъствие нарушава равновесието на силите.
— Моето пребиваване тук не означава нищо. — Санчия го гледаше като зашеметена. — Вие ме използвате като залог.
— Да — гласеше безстрастният му отговор. — Ала ти ще бъдеш един гледан като писано яйце залог, а пък в случай че дариш Лион с дете, вече няма да ти липсва нищо.
— Дете ли?
— Никога ли не ти е минавало през ум? Все пак е възможно Бог да е благословил утробата ти.
— Не, не е, никога… — Всъщност месечният й цикъл май наистина се бавеше. Случиха се толкова много неща, че беше загубила усет за времето.
— Ако още не си бременна, то със сигурност скоро и това ще се случи — добави Лоренцо. — А детето ще бъде също собственост на Лион.
— Не, детето на една робиня е свободно!
— Това може да важи във Флоренция, обаче в почти всички други градове — държави детето принадлежи на собственика на майката… освен ако не накараш Лион да го освободи. Не мога да си представя, че ще оставиш рожбата си и ще продължиш да гониш мечтата си за свобода. Като си помисли човек, че беше прибрала ония деца във Флоренция от улицата, няма съмнение, че по природа си твърде любвеобилна и родена за майка.
Не, тя нямаше да остави детето си на произвола на съдбата. Та и как би могла като избягала робиня да се грижи за едно дете? Какво щеше да стане, ако се разболееше или се наранеше? Беше наблюдавала много пъти какво става с изоставените деца. Санчия усети как паниката заплашва да я надвие.
— Няма никакво дете. Никога няма да имам дете. — Тя запримигва, за да прогони сълзите си. — Ще избягам и…
— На твое място бих изчакал и взел решението си, когато съм сигурен. Навярно вече е твърде късно.
— Вие сте жесток — прошепна тя дрезгаво.
— Не. — За миг в очите му се мярна съчувствие. — Човек не може да притежава всичко, което пожелае. Трябва да се избере. Аз избрах Лион.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Аз обаче не.
Той отново се усмихна.
— Ще видим. Утрешният ден е по-мъдър от днешния. — Той се обърна да си върви. — Сега те оставям. Навярно ще ти трябва време да се освободиш от раздразнението си към мен и да премислиш спокойно онова, което току-що ти казах. Утре ще дойда отново, за да се уверя, че си здрава. — Лоренцо открехна вратата. — Бог да те пази, Санчия.
Тя постоя малко замислена, после бавно се запъти към салона. Дете ли? Защо никога не се беше сещала за тази възможност? Ако беше бременна, Лион никога нямаше да я пусне да си върви и щеше да иска детето за себе си.
Не, Господ Бог не можеше да е толкова безпощаден, че да я дари с рожба. Трябваше само търпеливо да изчака, докато думите на Лоренцо бъдат опровергани. Да, тя просто щеше да почака търпеливо.
Както Лоренцо беше предсказал, Катерина направи своето посещение в късния следобед и беше въведена в салона от възбудената и благоговееща Роза.
Санчия се изправи, готова за неизбежната среща и затвори книгата си. В усмивката й се четеше решителност.
— Голяма чест ми оказвате, благородна господарке.
— Да, тъкмо това правя. — Катерина огледа критично помещението, удостои с пренебрежителен поглед покритото с извезани възглавници канапе и столчето за крака до него, видя дълбоко вдлъбнатите в стената прозорци с оловни стъкълца, матово полирания дъбов дрешник. Аметистът, който украсяваше капака на една кана върху богато резбованата венецианска маса, задържа най-дълго погледа й.