— Той трябваше да отплава с един галеон за Бомбай и възнамеряваше да ме вземе със себе си — едно решение, на което аз по понятни причини се противопоставих. Разбунтувах се и той се нахвърли върху мен. Успях да докопам ножа му и да го забия в сърцето му. — Той целуна Катерина зад ухото. — Косите ти ухаят на цветя!
— Днес ги мих. Не те ли наказаха?
— В Неапол? По улиците на този знаменит град убийството е ежедневие. — Той душеше. — Лавандула ли?
— Да. — Тя преглътна с усилие. — Какво си правил после?
— Дълго време изпитвах отвращение от интимността… но наистина трябваше да се яде всеки ден. Тъй като бях извършил смъртен грях и вече без друго бях прокълнат, реших, да извлека облага от предимствата на занаята. Убийството беше толкова доходно, колкото и разпространено, а пък аз още тогава се отличавах с голямо самочувствие. Знаех, че никой няма да може да ми съперничи по интелигентност и фантазия, щом като изуча занаята си както трябва. — Той галеше брадичката й. — Лавандулата е прекрасна, но ми се струва, че един парфюм от Арабия би ти прилягал още по-добре. Те са толкова екзотични, с една зрялост, която… — Той прекъсна разсъжденията си. — Но това сълзи ли са?
— Камината… димът…
Връхчетата на пръстите му посегнаха да я помилват, но в последния миг замръзнаха и се отдръпнаха.
— Да, димът. Ти си прекалено разумна, за да проливаш сълзи за негодник като мен.
— Да, прекалено разумна.
— И си прекалено обръгнала на всичко, за да изпитваш състрадание към хлапето, което преди повече от тридесет години умря в оня хан.
— Наистина, прекалено обръгнала на всичко. — Тя помълча известно време, преди да попита: — То умря ли, Лоренцо?
— Да. Има преживявания, които ни разрушават. Попитай Санчия. Тя премина в Солинари през този огън, ала възкръсна. Аз не. Бях прекалено земен, за да се възнеса като феникс от пепелищата. Огънят ме обхвана от всички страни, глътна ме и ме изхвърли обратно като празна черупка. И с всяка изминала година ставах псе по-празен, така че сега понякога се питам хората не забелязват ли, че ме няма, че съм само един призрак, прозрачен като бистра вода.
Два пръста докоснаха нежно мокрите й мигли.
— А пък ти си страдала прекалено много и знаеш, че ние никога не можем да запълним тази празнота, дори и когато си позволяваме всякаква наслада, за да я направим поносима.
Беше ли това предупреждение или гореща молба за разбиране? Тя се съмняваше дали той би признал едното или другото, а и да го признаеше, тя надали би се осмелила да му отговори.
— Да, зная. — Очите й отново се навлажниха, а една сълза се отрони и се търкулна по бузата й. — Вече ти казах, че е само от дима…
Тринадесета глава
Седем дни по-късно Лион се завърна в Мандара.
Санчия, която се препичаше на следобедното слънце на балкона, видя Таброн да се приближава по криволичещата улица. Погледът й се премести от жребеца към конника… От прекомерния изблик на чувства, който я обзе, й се зави свят. Не можеше да е радост. Моля те, милостиви Боже, не биваше да е радост! Трябваше да е облекчение от това, че Лион не е станал жертва на Каприно.
Лион вдигна глава и я съзря. Той обузда Таброн, докато неразгадаемият му поглед дълго време не се откъсваше от нея.
— Нося ти подарък. — С движение на главата си посочи към някого зад себе си. — Един Господ знае какво си намерила у него. Той е също толкова вироглав, колкото мулето. Не ме остави нито да хапна, нито да почина, докато не му обещах да го доведа при теб.
Погледът й се стрелна към дребната фигурка върху гърба на мулето, което Лион водеше подире си.
— Пиеро? — прошепна тя, извън себе си от радост. — Пиеро! — Тя мигом скочи, изтича надолу по стълбището и изхвръкна от къщата. Когато стигна до градинската порта, Пиеро се въртеше като пумпал върху гърба на малкото муле и не можеше да слезе.
— Стой мирно — каза Лион, като скочи на земята. — Не съм бъхтил толкова път дотук, за да си разбиеш сега своенравния череп върху плочника. — Той вдигна Пиеро от седлото и го сложи до себе си. — Каква полза от един подарък, ако е счупен?
Пиеро се хвърли в прегръдките на Санчия и я притисна с всички сили.
— Санчия, искам да остана при теб. — С необуздана решителност той прибави: — И ще остана.
— Не казвах ли, че е своенравен? Ще се залепи за теб като репей. — Гледката на двамата накара Лион да се усмихне. — Така, както се беше залепил за мулето през целия път от Флоренция дотук.
— Пиеро… — Сълзите течаха като река по бузите на Санчия, когато галеше русолявата коса на малчугана. Тя притегли малкото здраво тяло на Пиеро по-плътно към себе си и погледна Лион. — Защо?