— Ти го обичаш. Не е ли това достатъчна причина?
Тя искаше да каже нещо, но той припряно продължи:
— Елизабет изглежда щастлива и доволна като омъжена жена. Твоят Бартоломео изгаря от желание да стане най-добрият печатар в цяла Флоренция, а пък сеньорът явно много го цени.
— Вие сте ги посетили? — изненада се Санчия.
Той свъси вежди.
— Та аз знаех, че линееш по тях и би искала да разбереш как са. След като си свърших работата, остана ми време, за да поразпитам.
— Каприно… какво се случи с него?
— Нима Лоренцо не ти обясни? — Лион сви рамене. — Той повече никога няма да ти досажда. Както казах, моята работа е свършена.
Явно имаше предвид, че Каприно е мъртъв. След години на страх от този човек сега всичко беше свършило. На Санчия й се стори странно, че тази вест предизвика у нея вместо облекчение, неимоверна отпадналост.
— Той ни измами. — Погледът на Лион не се откъсваше от лицето й. — Заслужи смъртта си. Виновен е не по-малко от Дамари.
— Онова, което се случи в Солинари, е минало. В началото бях толкова наранена и разгневена, че се заклех да отмъстя, сега обаче искам само да забравя.
— Не съм толкова благ и хрисим. Вече ти казах, че на доброто отвръщам с добро и на злото със зло. Солинари ще приключи за мен едва тогава, когато бъдат наказани всички виновни за онова, което ти бе причинено. — Лион се метна на седлото. — Ще дойда при теб довечера. Налага се да обсъдим някои неща. — Той хвърли поглед назад, обърна коня си и улови по-здраво юздите на мулето. — Нахрани хубаво малчугана. От тръгването ни насам едва ли е сложил залък в уста.
— Ей сега. — Думите й се примесваха със сълзи. — Лион?
Той обузда жребеца и се обърна с лице към нея.
— Защо?
Погледът му пресрещна нейния. Лицето му остана безизразно.
— Солинари.
Той се обърна наново и потегли към замъка.
— Санчия. — Пиеро се изтръгна от прегръдката й. — Ще остана тук, Санчия. Той каза, че можело да остана, ама и да не беше съгласен, аз пак щях да остана. Няма да се върна обратно при Елизабет.
— Шшт, добре, добре. — Тя обхвана бузата му. Колко мека и топла беше бузата на едно дете… вече беше забравила. — Не трябва да се връщаш. Но нима не беше щастлив там? Та ти изглеждаш много добре. — Тя се усмихна дяволито. — Личи си, че си живял в дома на фурнаджия. Напълнял си като мишка в долап.
Пиеро вдигна рамене. Погледът му не слизаше от нея.
— Не ми беше там мястото. Аз съм част от тебе. Когато ме попита за това, аз му го казах.
— Лион ли?
— Сеньор Андреас ме попита дали искам да дойда при теб. Той ми каза, че са ти причинили страдания и си изпитвала копнеж по мене. Изпитваше ли копнеж, Санчия?
— Да. — А колко силен беше той разбра едва когато зърна Пиеро на гърба на мулето. — Много ми липсваше.
— Защото ти си част от мен и би трябвало винаги да сме заедно. И това казах също на сеньор Андреас — обясни той съвсем сериозно.
— И какво ти отвърна той? — Тя с обич отмахна кичур коса от лицето му.
— Той каза, че ме разбирал и че трябвало да дойда с него в Мандара.
Да, Лион разбираше от притежание и собственост, помисли си тя без следа от озлобеност. Ненадейното пристигане на Пиеро я изпълни с толкова гореща благодарност, че за друго просто нямаше място. Ако Лион й беше отнел много, то част от вината бе изкупена.
— И ти дойде. — Тя го притисна бързо към себе си. — И не си оставил сеньор Андреас нито да почива, нито да яде, докато не пристигнете тук.
Пиеро изпъна решително брадичката си напред.
— Исках да те видя.
— И се радвам, че си бързал. — Тя се изправи и го взе за ръката. — Хайде, ела с мен. Ще ти дам нещо за ядене, а после ще се изкъпеш, какъвто си прашен от пътя.
Той изостана малко назад, за да хвърли поглед на бавно отдалечаващия се Лион.
— Пиеро!
— Санчия, той ме разбра. Не го вярвах, но наистина беше точно така.
Тя кимна, докато проследи погледа на Пиеро, обзета от радост, объркване и уплаха. Откакто Лион беше напуснал Мандара, тя се подготвяше да се държи с него студено и отблъскващо. Но сега се чувстваше безсилна и неуверена.
— Знам, Пиеро. — Тя се обърна и го притегли ласкаво към себе си. — Мисля, че Мандара ще ти хареса. Тук е дори още по-хубаво, отколкото в дома на фурнаджията.
— Сеньор Андреас — извести Роза и побърза да избяга от салона.
Лион я изгледа ядосан.
— Какво й има на тази жена? Гледа ме така, сякаш са ми израснали рога.
— Просто е плашлива. — Санчия се изправи на нозе. — Би трябвало да видите как гледа Лоренцо.
— Явно затова я е избрал за твоя слугиня в къщата. Той се любува на страха, който всява около себе си.