— Cristo, и ти ли? Всички се стремят да предпазят Бианка от скръб и горест — Марко, майка ми, сега и ти.
— И ти също. Защо иначе ще поискаш да напусна Мандара?
Той вдигна безпомощно рамене.
— Е, добре. Не исках да й причиня болка. Бог ми е свидетел, че през изминалите години не водех жена тук, за да не я унижавам. Като момче бях принуден да наблюдавам отстрани как майка ми страдаше от изневерите на баща ми. — В тона му се смесиха възбуда и раздразнение, когато продължи: — Но, кълна се в Бога, аз те желая, Санчия и ще те имам.
Тя зашеметена поклати глава.
Очите на Лион проблеснаха.
— Така ще бъде. Ти твърдиш, че не знаеш нищо за мен. Тогава нека да ти разкажа за себе си. Аз не съм непостоянен. Никога не ми омръзват хората или вещите, които ценя. Ти обаче не ми вярваш, значи трябва да ти докажа моята любовна страст и постоянство. Какво щастие, че си тук, в собствения ми дом, че разполагам с време, за да те убедя в моята искреност.
— Да ме убедите ли?
— Нима свободните жени не се печелят по този начин? — Той пристъпи крачка към нея. — Преди аз не те отблъсквах. Значи в бъдеще може би отново ще мога да събудя интереса ти. — Той обхвана нежно гърдите й.
Тя си пое шумно дъх и усети как руменина изби върху бузите й.
Лион се усмихна.
— Ще кажа на Лоренцо утре да остане в замъка. Аз ще дойда при теб. Бих искал лично да ти изнеса няколко лекции.
— Няма да успеете да ме придумате. — Тя се опита да избегне милувките на Лион и горещо се надяваше, че няма да забележи въздействието, което имаха върху нея. — Смятах да се разходим с Пиеро из града.
— Утре сутринта. Следобед ще пратя моето конярче, което ще излезе на езда с него. В конюшнята имаме едно пони, което повече му подхожда от мулето. — Той я изгледа с присвити очи. — Трябва да отпратиш и Роза. Когато дойда, в къщата не бива да има никой, освен теб.
— Не, аз няма…
— В случай че се мотае още тук, аз сам ще я отпратя. — Той приковаваше погледа й с покоряваща сила. — Санчия, не ми противоречи. Никак не ми е лесно да те оставя сега. Утре не желая да ме смущават. Дори и Роза. — Той обхвана гърдите й по-здраво, преди да ги пусне. — Дори и Пиеро. — Ръката му се отпусна, той отстъпи назад. — Никой.
После се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, внезапно се закова и й хвърли още един поглед.
— Беше казала, че когато се върна, няма вече да си тук, но началникът на стражата при градските порти ми съобщи, че не си се опитала да избягаш. Защо?
— Навярно просто изчаквам удобна възможност — отвърна тя уклончиво.
Той поклати отрицателно глава.
— Това би било прекалено цивилизовано за теб. Мислиш си, че не те познавам добре, но едно ми е ясно — ти не си човек, който чака възможностите. Ти ги създаваш.
— Аз чаках да… — Тя не продължи мисълта си. — Но както и да е… не съм променила решението си. Искам да напуска Мандара.
— И какво чакаше?
— Лоренцо твърдеше, че съществувала възможност да съм бременна. Исках да се убедя, че греши.
Лицето му се вкамени.
— Дете… — погледът, с който оглеждаше корема й, приличаше на милувка. — И ти си бременна, нали Санчия?
— Все още не знам.
— Но това променя всичко, знаеш ли? — попита той замислено. — На жена с дете на ръце никак няма да й е лесно съвсем сама в света. — Ненадейно лицето му се озари от усмивка. — Лоренцо е действал съвършено правилно.
— Не вярвам, че съм бременна. Но дори да е така, това би означавало само, че трябва много внимателно да обмисля отпътуването си заради детето.
Той буйно възрази:
— Заблуждаваш се, Санчия. Това ще означава много повече от простия факт, че носиш в утробата си моето дете. — Усмивката му стана по-широка. — Много, много повече. — Той отвори вратата. — До утре.
Когато на другия ден следобед Санчия отвори вратата, тя видя Лион да стои пред нея в същия виненочервен жакет, който беше носил при първата им среща на площада във Флоренция. Тутакси я връхлетяха спомени за оня ден: излъчващото сила и самоувереност държание на Лион, нейното собствено раболепие и боязън. Ядосана се питаше, дали той не се опитва чрез дрехите си да й напомни това.
— Отпрати ли слугинята? — попита той, когато минаваше покрай нея и влезе в салона.
— Да, но само защото знаех, че иначе вие ще го сторите. Какво е това тук? — Едва сега забеляза, че той носеше под мишницата си две рула пергамент.