Санчия успя да си спомни смътно, че беше споменал за пътуването си до Франция, когато му откраднали „Вихрения танцьор“.
— Защо сте се сдобили с корабостроителница, която е толкова далеч оттук?
— Там върховната власт се меси по-малко, отколкото у нас, в Италия. Еснафските съсловия се грижат повече за това дали членовете им дават добра работа и по-малко — дали са особено добродетелни. Във Франция съумях да спечеля на своя страна един превъзходен корабостроител, който ще надзирава строителството на корабите ми. Очаквам, че още преди края на годината там ще се произвежда повече, отколкото в Пиза.
Тя се усмихна скришом, когато Лион заразправя за проблемите си с еснафи, въжари и запушвачи на дупки. Описанието на неговите кораби и на това как се строят така го разпали, че напълно забрави колко малко разбира тя от тези неща.
— Освен това е важен проблемът на евентуална среща с неприятел. Галерата е по-пригодена да издържи един пристъп, докато пък платноходът е по-повратлив в битката. Трябва да се преценят предимствата и недостатъците, когато се избира какъв тип кораб ще се строи.
— Ще го имам предвид — обяви тя тържествено. — Стига да събера дукатите, за да си построя кораб.
Той я погледна със смутена усмивка.
— Ти ми се присмиваш, но аз съм свикнал с това. Лоренцо намира въодушевлението ми за крайно забавно.
Не беше просто въодушевление, беше истинска страст и Санчия почувства, че не е забавно, а трогателно желанието му да я сподели с нея.
— Намирам всичко това за много интересно, макар и доста объркващо. Та вие се опитвате за един ден да ми предадете онова, което самият вие сте научили за две години.
Той кимна.
— Казах, че съм нетърпелив.
— Забелязах вече това ваше качество.
Лион свъси вежди, а после се усмихна.
— Пак се шегуваш с мен. От Солинари насам не съм те виждал толкова развеселена.
Беше прав, отбеляза тя учудена.
— Във Флоренция ти ми каза, че няма да се оставиш Каприно да смачка жизнерадостта ти — каза Лион тихо. — Не позволявай сега случилото се с Дамари да те пречупи. Такава победа не бива да му подаряваш.
Тя го изгледа удивено за миг, а после грейна в усмивка.
— Не, няма да се дам. Няма да допусна този кучи син да ми отнеме повече, отколкото вече ми е отнел. — Тя хвърли поглед върху чертежа на платнохода. — А сега ми обяснете защо този кораб се различава толкова много от една галера.
Лион внимателно я изгледа, а после се задълбочи в скицата и започна да отговаря на въпроса й.
Той остана целия следобед, но нито веднъж не я докосна, не й внуши с дума или жест дори и намек за интимност. Когато Пиеро се върна вкъщи, той побъбри малко с малчугана, преди да се надигне да си върви.
— Вашите скици — напомни му Санчия, когато се изправи на крака.
— Сложи ги в дрешника — Лион посочи към матово полирания дъбов шкаф в другия край на стаята. — Утре ще дойда пак.
Тя се усмихна.
— Мигар възнамерявате още да ме обучавате в корабостроене?
— Не, утре ще донеса нещо друго.
Замислена, тя още дълго остана сред стаята, след като той си тръгна. Какъв необичаен следобед беше прекарала днес и колко много неща беше научила за характера му… Сега се чувстваше по-уютно, отколкото преди в неговата компания и при сбогуването усети известно съжаление.
— Да ги заключа ли вместо теб, Санчия? — попита Пиеро с поглед, вперен в рулата пергамент в ръката й.
— Какво? — Тя се изправи в цял ръст и се усмихна. — Не, сама ще ги сложа. — Прекоси помещението, отвори шкафа и постави грижливо рулата върху лавицата. В тях се съдържаха не само скиците на кораби, но и мечтите на Лион. А мечтите трябваше да се пазят особено старателно в един свят, в който толкова малко блянове се сбъдват. Затвори шкафа и се обърна с усмивка към Пиеро: — Е, достави ли ти удоволствие язденето? Къде ходихте?
Тя позна ковчежето от махагон, което държеше Лион, от пръв поглед. Та и да иска, би ли могла да забрави малкото сандъче?
— „Вихреният танцьор“ ли? — прошепна тя.
Той кимна, когато притвори вратата с крак и внесе ковчежето в салона. Остави го на масата и го отвори.
— Заради него трябваше да изтърпиш много мъки. Помислих си, че навярно на драго сърце ще го разгледаш. — Той извади златната статуйка от обвивката й и предпазливо я сложи върху масата. — „Вихреният танцьор“.
Чак сега й стана ясно защо Марко е възприел фигурата като жива, когато я зърнал за пръв път. Мускулите на крилатия жребец изглеждаха тръпнещи от живот под гладката повърхност на златото. Човек усещаше непреодолимото желание да докосне статуетката. Марко беше забравил да й опише как проблясваха косите смарагдови очи и създаваха впечатлението, че постоянно менят израза си.