Цели минути тя се взираше напълно вглъбена във „Вихрения танцьор“, преди бавно да се приближи и да спре пред масата. Докосна предпазливо основата на статуйката.
— Чудно красив е… Какво означават тези знаци?
Той сви рамене.
— Някакъв старинен надпис. Разправят, че „Вихреният танцьор“ някога се придружавал от глинена плочка. Някой от предците ми трябва да е пренесъл надписа от глинената плочка върху постамента на фигурата, след като плочката се счупила.
— Какво означава надписът?
— Това никой не знае. И едва ли някога ще научим. — Лион докосна с любов филигранното крило. — По всяка вероятност той не желае да узнаем.
Лион говореше за статуйката като за живо същество, а докосването му беше нежно като милувка. Санчия съзерцаваше, зашеметена и загубила дъх, чудно красивата фигура, чиито смарагдови очи като че ли гледаха право в нея.
Лион я извади от унеса й:
— Какво има, Санчия?
— Може би статуйката действително ми напомня за Солинари. Не знам защо, но изпитвам страх, като я погледна. — Нейната неприязън я постави в неловко положение. — Бихте ли прибрали „Вихрения танцьор“ отново в ковчежето?
Лион кимна.
— Ама разбира се. — Той взе фигурата. — Аз не исках да…
— Какво е това? — Пиеро стоеше пред входа на салона и се взираше любопитно в крилатия кон. — Може ли да го разгледам?
Лион постави статуйката обратно на масата.
— Това е фигурата на един жребец на име „Вихрения танцьор“.
— И защо се нарича така?
— Защото е вълшебен кон, който танцува във вихъра и върху облаците. Санчия смята, че този кон вдъхва малко повече страх и ужас от твоето пони.
— Значи ли това, че човек трябва да се бои от него? — Пиеро се приближаваше все повече. Сериозният му поглед не се откъсваше от статуйката. „Вихреният танцьор“ и малкото момче стояха един срещу друг очи в очи, а Санчия имаше странното чувство, че сякаш мерят силите си. — На мен не ми внушава страх. Вижте, той се усмихва.
Санчия остана с впечатлението, че Пегас показа зъбите си. Чак сега забеляза, че отворените бърни биха могли да се възприемат и като усмивка.
— Няма ли да яздиш днес?
Пиеро, който не откъсваше очи от статуетката, кимна.
— Дойдох, за да ти кажа сбогом. Донато чака отвън. — Той игриво почука с показалец по муцуната на „Вихрения танцьор“ — Харесва ми. При нас ли ще остане?
— Не — изтръгна се от гърдите й. — Той принадлежи на сеньор Андреас.
— Ама ти наистина се страхуваш от него. Защо? Той е чудно хубав и се усмихва…
Санчия кимна.
— Да, наистина е много хубав. А сега бягай… Донато вече те чака и денят е само за разходка.
Пиеро тръгна неохотно към вратата.
— Днес ще яздим до лозята. Благодаря ви, сеньор Андреас.
Пред отворената врата малчуганът хвърли последен поглед на „Вихрения танцьор“ и изскочи навън.
— Децата обичат „Танцьора“. Аз съвсем не бях изключение. — Лион взе статуйката и я постави предпазливо в тапицираното ковчеже — Санчия, времето ще заличи спомена за Солинари.
Санчия избягваше да поглежда сандъчето и напразно се мъчеше да се усмихне.
— Той вече е почти изличен. — Тя се обърна. — Желаете ли чаша малвазийско30? Роза остави една гарафа в… — Тя спря, когато усети огромните му ръце върху раменете си.
— Не желая никакво малвазийско вино. — Гласът му беше глух. — И съжалявам, че донесох със себе си „Вихрения танцьор“, тъй като, изглежда, те уплаши. Той е част от живота ми и затова си помислих, че ще бъде редно да я споделя с теб. — Той спря. — Така, както ти трябва да споделиш моя живот. — С едната си ръка отмести настрана косите й, за да погали с език чувствителната кожа на нейната шия. — Кожата ти ми напомня за „Вихрения танцьор“. Златиста, гладка и сякаш скъпоценна. Когато те видях гола-голеничка при Джулия, неволно си представих „Танцьора“.
— Нека не говорим за тогава. — Тя се измъкна от прегръдката му. — Пазя вашите корабни скици в шкафа. Да ги извадя ли?
— Не. Защо бягаш от мен?
— Не бягам. Само се питам… — Побиха я тръпки, когато отново усети ръцете му върху раменете си. — Моля ви, не ме докосвайте.
— Че защо не? Аз обичам чувството на…
В нейния присмех се долови нотка на съмнение.
— Така се изразихте, когато ставаше дума за корабостроенето.
— Не е същото. — Ръцете му се плъзнаха по шията й, а палците му галеха с лениви чувствени движения тила й. — Обърни се към мен. Санчия. Бих искал да виждам лицето ти, за да отгатвам мислите ти.