— Грешите. — Гласът й трепереше. — Вече казах, че няма да се оставя да ме придумате. Не мога да отида в Пиза… — Тя не довърши мисълта си, защото усети устните му върху шията си. Милувката подейства и на двама им много по-възбуждащо, отколкото той бе очаквал. Твърдото му мускулесто тяло се притисна до гърба й, топлината му я обгърна. Тя се олюля като лист и се облегна на него. — Ще бъде грешка.
— Не. — Той я обърна към себе си. Погледът му обхвана поруменелите й бузи и треперещите устни. — Ще успея да те убедя. Много съм близо до успеха — по-близо, отколкото ти се струва. — После неохотно я пусна и отстъпи крачка назад. — И няма да престана да настоявам. Играеш ли шах?
Изненадана от смяната на темата, Санчия не можа да отговори веднага.
— Не. Вие забравяте, че не съм имала никаква възможност да овладея подобни игри.
— Аз също, преди Лоренцо да се появи в живота ми. Да ме изтезава върху шахматната дъска му доставя неимоверно удоволствие. Смятам, че е абсолютно оправдано, ако те подложа вече на този вид наказание. Утре ще ти обясня основните правила на шахматната игра. Той учи на интересни тактики за настъпление и защита. Струва ми се, че с него ще съчетаеш ползата с удоволствието.
— Шах! — каза Лион тихо и премести черния кон. После вдигна поглед към Санчия.
Тя мислеше напрегнато върху следващия ход.
— Тази игра не ми харесва. Непрекъснато губя.
— Не си достатъчно съсредоточена. — Лион се облегна усмихнато назад. — Защо ли, питам се аз?
Този ухилен до ушите дявол знае твърде добре, защо не мога да се съсредоточа, мислеше си тя ядосана. Лион правеше всичко възможно с объркващата си близост да отвлече мислите й във водовъртежа на страстите. И така ставаше при всяко от посещенията му последната седмица. Той почти не я докосваше, а въпреки това атмосферата между тях беше така наситена с чувства и спомени за миналото, че напрежението й растеше с всеки изминат ден. Когато сега го погледна и усети многозначителния му поглед върху себе си, тя знаеше, че трябва или да се огъне, или да сложи край на всичко.
— В такъв случай навярно е по-добре да се откажа. — Тя отмести стола си назад и се изправи. — Повече няма да играя. Ако имате желание за още една партия шах, ще трябва да отидете при Лоренцо.
— Лоренцо ще ме направи на пух и прах. Там аз съм оня, който губи. — Той се усмихваше изкусително. — Не се обиждаш, нали? На един мъж трябва да му се позволи да триумфира поне на едно бойно поле.
Нещо твърдо и студено започна бързо да се топи у нея. Побърза да отвърне поглед от неговите черти, които, изопнати и съсредоточени, излъчваха особена омая. Нима някога лицето на Лион й се беше струвало твърдо и неподвижно? Напоследък свикна да го наблюдава, да забелязва шеговитите искрици в очите му, внезапното любопитство, когато нещо завладееше вниманието му, проникновеността, когато размишляваше. Тя гледаше на всичко това като на още един признак на растящото безпокойство, което той предизвикваше у нея. Един признак, от който трябваше да се пази като дявол от тамян.
— Но не и на това бойно поле. — Санчия се обърна и се отдалечи на няколко крачки от него. Макар че не беше помръднал от стола си, тя усещаше, че неумолимо я преследва. — Взех решение — не бива да ме посещавате повече.
— Така ли? Е, не съм съгласен с него. — Той посегна към нейната нефритова царица върху шахматната дъска. Силните му пръсти я обгърнаха нежно. — Защо никога не носиш зелено? Много ще ти отива. — Палецът му бавно се плъзгаше по шахматната фигура, опипваше издатините и вдлъбнатините, обхващаше гладката повърхност. — Една рокля в нефритово зелено.
Тя не можеше да откъсне поглед от пръстите му. Движението, с което беше уловил и държеше царицата, беше леко, умело и твърде чувствено. Удивена и същевременно неприятно изненадана, Санчия осъзна, че гърдите й започват да набъбват и върховете им опират о плата на ризата. Тя сведе очи и скръсти ръце върху гърдите си.
— Лоренцо ми избра зелено кадифе за една рокля, която обаче е прекалено красива за всеки ден. Казах му, че нямам къде да я нося, но той не пожела да ме чуе.
— Грешка от негова страна. — Лион разглеждаше шахматната фигура в ръката си. — Знаеш ли, че някои благородни люде играят шах с фигури от живи хора? Разстилат в градините си огромни шахматни дъски и подбират сред слугите си или роднините си най-подходящите, които да изобразяват отделните фигури.
— Да, чувала съм за това.
— Ти би била една прекрасна царица.
Санчия усети как бузите й поруменяват.
— Заблуждавате се. У мен няма нищо царско. По-скоро вашата майка, благородната Катерина, би била подходяща за тази роля.