Той прокара показалеца си около короната на шахматната фигура.
— Вярно е, майсторът, който изработи тези фигури, използва майка ми за модел, но съществуват различни видове царственост. — Той постави нефритовата дама върху шахматната дъска.
Санчия облекчено си пое дъх. И веднага се засрами от глупостта си.
— Играта с живи хора вместо фигури ми харесва. — Лион й се усмихваше. — Вярвам, че скоро ще я играем.
— Няма да съм вече тук, за да се отдавам на вашите особени хрумвания.
— Няма ли?
— Вече казах, че няма да остана. Изчаквах само, докато се уверя, че няма да имам дете.
Той продължаваше да стои като вкаменен.
— И сега си сигурна?
— Да, от три дни.
— Признавам, че съм разочарован. Надявах се да си бременна. — Той я гледаше замислено. — Защо не ми каза по-рано?
— Не исках вие… ах, какво значение има вече това?
— Възможно ли е да си се радвала на общите ни мигове и да не си искала да ги помрачаваш с нищо?
— Не. — Тя прокара нервно ръка по косите си. — По-скоро… да. Беше твърде приятно, но…
— И ти се наложи да откриеш, че изпитваш симпатия към мен, нали?
Гледаше безмълвно как той се изправи и заобикаля масата, за да се приближи към нея.
— През изминалите дни споделяхме много неща… Смях, мисли… — Лион стоеше пред нея. Погледът му я разглеждаше изпитателно. — Надявах се, че ще откриеш у мен нещо, което би могла да обикнеш… а не само да се боиш от мен.
— Аз не се боя от вас.
— Защо тогава стоиш така и се браниш с всички сили? — Той хвана кръстосаните й ръце и ги разтвори. — Никога не ме е било грижа дали някоя жена ме обича, но сега това е много важно за мен. — Той направи кратка пауза. — Поне неприязънта ти не се ли изпари?
— Ние прекарахме заедно много хубави часове. Установих, че вие може да бъдете твърде… обичлив.
Ръцете му се плъзнаха по раменете й.
— Кажи ми истината.
Чувстваше се напълно безпомощна. Ако изречеше истината, щеше да разкрие уязвимото си място и той можеше да я нарани, но пък от друга страна Лион се беше разкрил пред нея без всякакви запръжки.
— Открих у вас много качества, които ми харесват.
Сияеща усмивка озари щастливото му лице. Той се поклони дълбоко и й подари една бърза, енергична, сладка като мед целувка. После пусна раменете й и направи крачка назад.
— Повече нито дума. Виждаш ли как си ме укротила? Скоро ще започна да се плаша от всяко смръщване на веждите ти и да съчинявам сонети като истински придворен благородник.
Укротила ли? Едва не се засмя на глас, когато си спомни с каква огромна, безсрамна чувственост се беше докосвал до шахматната фигура. Той беше брутален, лесно възпламеним и страстен — и щеше да бъде винаги такъв, колкото и да се стараеше да го прикрие.
— Не съм забелязала да се стряскате, когато се намръщя.
— Но само защото никога не си го правила. Нима не виждаш как чудесно се разбираме двамата? Бихме били щастливи заедно както в леглото, така и извън него. — В очите му затанцуваха подигравателни искри. — Е, това е прекалено. Навярно не чак толкова много.
Тя поклати глава.
— Боже мой, каква вироглава жена си ти! Не биваше да ти водя Пиеро. Явно ти вземаш пример от неговото своенравие.
Тези случайно изпуснати думи изведнъж я накараха да застане нащрек.
— Все пак няма да го прогоните, нали?
Той поклати отрицателно глава. Усмивката му се беше стопила.
— Ти още не ме познаваш толкова добре, както се надявах. Не настоявам да ми се връщат подаръците, само защото не получавам нищо насреща.
Беше го засегнала. Първият й порив беше да се протегне и да го докосне, ала тя се боеше, че и без туй е стигнала твърде далеч.
— Аз го обичам.
— Какъв щастливец! Аз трябва да изпросвам признанието, че съм ти симпатичен, докато на него великодушно му е отредена твоята любов. — Той вдигна рамене… — Ала за любов не съм молил, нали? Трябва да ти бъда благодарен, че ме учиш на нежното изкуство на търпението. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Сега те напускам, тъй като усещам, че вече ти додявам. — Той вдигна умиротворително ръка, когато тя понечи да му възрази. — Защо иначе ще искаш да избягаш. Изглежда трябва отново да прибягна към стратегията на настъплението.
— Настъпление ли?
— По-точно, настъпление и защита. Най-древната игра на света. Играхме я цяла седмица. — Той я погледна настойчиво. — Е, партията почти свърши, Санчия. Защо не се предадеш, за да ни спестиш време и усилия? Ако не го сториш днес, ще го сториш утре, или следващата седмица, или следващия месец. — Тонът му стана по-тих и още по-настойчив. — Аз ти харесвам. Ти ме желаеш. Защо не искаш да живееш с мен? Няма нищо срамно в това. Бих убил всеки, който те обиди. У тебе има много любов, а когато чувствата ти към мен угаснат, не искаш ли да обичаш едно дете? — Погледът му се стрелна надолу по тялото й. — Според майка, ми е неестествено, че не желая наследници. — Той замълча за миг — Но сега на драго сърце бих имал дете от теб.