Тя преглътна, за да преодолее свиването в гърлото си.
— Не.
— Да — отвърна той тихо. — Аз мога да ти дам дете, което ще обичаш и ще отглеждаш с цялата си любов. Санчия, ти искаш дете. Ще ти дам онова, което искаш.
Думите му разлюляха нежни вълни от чувства, които я обгърнаха и подмамиха. Отчаяна, тя разтърси глава.
— Чувствата ми са застрашени от прекалено много опасности.
— Ала сега рискът ти изглежда много по-малък, нали? С времето ще разбереш, че напразно се страхуваш. Аз няма да се предам толкова близо преди целта. — Той се усмихна. — Някоя нощ ще ме пуснеш в леглото си и никога вече няма да го напусна. — Той се поклони. — Buona sera, cara.
Cara. Това сладко, любовно, гальовно име… Той беше го употребил само веднъж преди и после я връхлетя същински ураган от беди. За кой ли път се канеше да я изложи на опасност, а тя пак нямаше да е в състояние да му попречи с нищо, Лион представяше опасността като спасителен маяк, който със сигурност ще я изведе от урагана. И ненадейно осъзна, че той беше прав: някоя нощ щеше да се остави да бъде победена от неговата решителност и от собствените си бурни чувства, и ще го приеме в леглото си.
Сърцето й биеше до пръсване, когато обърна гръб на вратата и погледна към шахматната дъска. Малката нефритова царицата в ръката на Лион — това щеше да бъде тя.
Не биваше да допуска това. Но как щеше да му попречи? Тя беше негова собственост, безпомощна пленница в къщата му. Щом протегнеше ръка към нея, тя трябваше да угажда на желанията му. И докато това бе така, съществуваше и опасността да му се отдаде.
Отдаване. Самата мисъл я накара да потръпне от отвращение. Тя съвсем не беше слаба, глупава гъска, която да стане жертва на собственото си изкушение или на волята на Лион. Пристъпи до дъската и посегна към коня, с който Лион беше започнал партията шах. Крайно време беше да се откаже от защитата. Започна трескаво да търси изход и избавление.
После остави коня обратно върху дъската. Веждите й бяха свъсени.
Настъпление?
Четиринадесета глава
— Защо си дошла? — Катерина Андреас се облегна назад в своето подобно на трон кресло пред огъня. — Знаеш добре, че в замъка няма място за теб. Не искам да те виждам тук.
— И аз не бих желала да съм тук. За всичко това вече говорихме. — Санчия впери хладнокръвно поглед в майката на Лион. — Но днес се налага да обсъдим нещо друго. Искам незабавно да напусна Мандара. Ще ми помогнете ли?
Катерина я изгледа безмълвно.
— Защо ти е потрябвала моята помощ? — запита тя накрая.
Санчия се засмя от сърце.
— Наистина, защо ли? Аз съм робинята на вашия син, който не ми разрешава да си тръгна. Нима не се нуждая от помощ?
Устните на Катерина се изкривиха в гримаса.
— Когато лежи в прегръдките ти, нашепни му в ухото, че искаш да те освободи. В такива мигове един мъж е слаб и послушен като овчица.
— Аз не спя с него. Все още не.
Тръпка на интерес оживи лицето на Катерина.
— Та той те посещава всеки следобед, връща се вкъщи едва с падането на мрака и ти отгоре на всичко твърдиш, че не спял с теб?
— Все още не — повтори Санчия. — Той… той ме привлича, не искам да го крия от вас. Ако не си тръгна сега, не знам дали по-късно ще бъда в състояние да го сторя.
— Разбирам. — Катерина разглеждаше лицето на Санчия подробно, милиметър по милиметър. — В такъв случай трябва да се погрижим тъкмо за това Лион повече да няма възможност да те възбужда и привлича.
— Ще ми помогнете ли?
Катерина кимна категорично.
— Искам да си вървиш.
— Лион е дал разпореждания на всички караули да не ме пускат през нито една от портите. Можете ли да отмените неговите заповеди?
— Чак дотам ли се е стигнало? — Катерина изглеждаше смаяна. — Е, ти трябва да си обзета от непреклонна решителност.
— Можете ли?
— Не. Лион властва над Мандара. Ако не беше в града, навярно началникът на караула щеше да ме послуша, но не и когато Лион е тук.
— Възможно ли е да измислите начин да напусна града, без той да научи?
— Положително е възможно. — Катерина размишляваше напрегнато. — Ала трябва време, за да се скрои план и да се извършат приготовленията. Може би една седмица.
— Трябва да стане веднага. Най-късно утре.
— Казах ти, че не може. Ти трябва… — Катерина изостави мисълта си, прочела отчаяние по лицето на Санчия. — Значи толкова те привлича? Не би ли могла да се съпротивляваш още няколко дни?