— Не знам — прошепна Санчия.
— Остави ме да помисля. — Катерина опря главата си на високата облегалка на стола. — Седни. Трябва заедно да намерим разрешението.
Санчия седна върху трикракото столче и скръсти ръце в скута си. Това беше раболепно държане, но в този миг тя не се чувстваше като робиня.
— О, измислих го. — Катерина се приведе напред. В тъмните й очи се отразяваше огънят в камината. — Това решение много добре ни подхожда и на двете, и обръща думите на милия Лоренцо против самия него.
Санчия отбеляза с почуда споменаването на Лоренцо, но се наведе напред и наостри уши, когато Катерина започна да говори.
— Лион!
Лион, който възнамеряваше да тръгва, се обърна, когато дочу гласа на майка си. Тя тичаше запъхтяно надолу по стълбището.
— Сега не бива да ходиш никъде. Настоявам днес да останеш за вечерята. — Катерина беше стигнала до последното стъпало и там се спря, за да си почине. Обсипаните й с пръстени ръце проблясваха върху перилото. — Имаме гости и би било крайно неучтиво, ако не ги почетеш с присъствието си.
— Гости ли?
— Само половин дузина. Гуидо Ралцо и фра Ди Бресгано, Лукреция Монтаньо и щерката й Мона, както Дела Роза и неговият син, който съвсем наскоро се е завърнал вкъщи от университета във Ферара.
Лион присви очи подозрително.
— Мамо, какво си намислила? Знаеш, че такива развлечения не са ми по вкуса. Дори не си спомням кога за последен път някой е идвал за вечеря.
— В такъв случай е крайно време, не смяташ ли? — изрече Катерина с усмивка. — Това е мое задължение спрямо гражданите на Мандара. И твое също, Лион.
— Трябва да вървя.
— Да, знам. От завръщането ти насам почти не сме ти виждали очите. — Тонът й беше станал по-остър. — Не смяташ ли, че ще е добре да седнеш поне веднъж с майка си на трапезата?
Лион се поколеба.
— Ако ми беше казала, че си поканила половината Мандара на гости, щях…
— Само неколцина гости и дума не може да става за половината град. — Тя се усмихваше многозначително. — За идната седмица тъкмя по-голямо тържество, на което възнамерявам да поканя пет пъти повече гости. Понеже ти съобщавам отсега, вярвам, че на драго сърце ще участваш в него.
— Ще видим.
— Да, ще видим. — Катерина се приближи и постави с обич длан върху ръката му. — Убедена съм, че ще се съгласиш да изиграеш ролята на домакин. Това е наистина отговорна роля, но мисля, че няма да те затрудни особено.
Лицето му омекна, когато я погледна отвисоко.
— Не, няма да ме затрудни много. Но ти управляваш Мандара много по-добре от мен.
— Глупости, аз хвърлям време и усилия само там, където се налага. Ако се откажеш от суетните си с корабостроенето и се върнеш на мястото, което ти принадлежи, двамата с теб бихме направили чудеса в Мандара.
— Но защо искате да надминете съвършенството? — попита Лоренцо, който слизаше по стъпалата. — Освен това — какво още би могло да се направи тук? Всичко е вече сторено. Ако Мандара беше по-голяма и по-могъща, щеше да има и повече сиромашия и корупция. — Той се усмихна и спря пред Катерина и Лион. — Не, Лион има право, благородна госпожо. Под вашето доброжелателно владичество Мандара изживява истински разцвет.
— Понякога се чувствам всичко друго, но не и доброжелателна — каза тя към Лоренцо. — И сега е един от тези моменти.
— Сигурен съм, че скоро ще преодолеете този пристъп и отново ще се върнете към обичайната си добронамереност. — Лоренцо се поклони подигравателно. — Лион, върви само по своя път. В присъствието на една домакиня, която толкова елегантно оглавява трапезата, ти си излишен като на тъпан пръчката.
— Не — изрече Катерина, като скърцаше със зъби. — Лион, остани поне на трапезата. Ако по-късно решиш да си тръгнеш, няма да възразя.
Слисан, Лоренцо я погледна.
— Компромис ли? В такъв случай на човек му е на езика да попита…
— Ще остана — прекъсна го Лион нетърпеливо. — Но веднага след вечерята тръгвам.
— Щом безусловно се налага. — Катерина стисна ръката му. — Колко е хубаво, че си сред нас, макар и толкова за кратко. Благодаря ти, Лион.
— Както правилно каза Лоренцо, никой няма да забележи моето присъствие на трапезата, но щом ти доставя радост, аз ще…
Отгоре се чуваше възбуденият, подобен на чуруликане смях на Бианка. Лион вдигна очи и я съзря върху стълбищната площадка.
— Ах, Лион, нима не е чудесно? — И през рамо извика: — Забавляваме се прекрасно, нали?
— Да, великолепно.
Лион замръзна на мястото си, когато съзря кой се спуска по стълбището подир Бианка.