Раутос Хиванар беше едър мъж, възпълен и с грубовати черти. Присъствието му обикновено господстваше във всяко помещение, колкото и просторно да беше. Сега той седеше в библиотеката на имението, стените й бяха покрити с рафтове от пода до тавана. Ръкописи, глинени таблички и подвързани книги заемаха всяко налично място, събраните поучения на над хиляда схолари, много от които носеха името Хиванар.
Като глава на семейството и надзорник на огромните му финансови авоари, Раутос Хиванар беше зает човек, а изискванията за напрегнат интелектуален труд се бяха удвоили след идването на Тайст Едур — предизвикало на свой ред официалното учредяване и признаване на тръста „Свобода“, обединение на най-богатите фамилии в империята Ледер — по начини, каквито преди не можеше й да си въобрази. Трудно му беше да обясни, че намира всички тези дейности за отегчителни и изнервящи. Но точно в такива се бяха превърнали, докато подозренията му бавно, стъпка по стъпка, се оформяха в убеждения, докато започваше да усеща, че там някъде съществува враг — или врагове, посветили се на единствената задача да вършат икономически саботаж. Не просто незаконни афери, дейност, с която той самият лично беше много добре запознат, а нещо по-дълбоко, нещо всеобхватно. Враг. Враг на всичко, което представляваше Раутос Хиванар и тръст „Свобода“, на който той беше Управителят. Всъщност — на всичко, което представляваше самата империя, независимо кой седеше на трона, независимо дори от тези диви нещастни варвари, които сега се перчеха на самия връх на ледерийското общество като сиви гарги, накацали върху грамада от дрънкулки.
Подобно разбиране от страна на Раутос Хиванар някога щеше да предизвика у него крайно разпалена реакция. Самата заплаха щеше да е достатъчна, за да доведе до енергично издирване, а идеята за съществуването на сила с такава подла цел, сила, която, длъжен бе да признае, се водеше от изключително коварен гений, щеше да оживи играта, докато тя не го обсеби изцяло.
Но ето, че вместо това Раутос Хиванар търсеше по прашните рафтове свидетелства за минали наводнения в стремежа си да разреши загадка, която щеше да заинтересува само шепа мърморещи дърти учени. И това беше странно, често пъти си признаваше той. Въпреки това страстта набираше сила и нощем той лежеше до отпуснатата в сън грамада от плувнала в пот плът, в каквато се бе превърнала тридесет и три годишната му жена, и откриваше как мислите му работят трескаво, как се борят срещу теченията на цикличния ход на времето; мъчеше се да се добере назад и назад, с целия си усет, в отминалите векове. И да търси, да търси нещо…
Въздъхна, остави чашата с чая и стана.
Щом закрачи към вратата, Венит Сатад — по фамилно родословие те бяха Длъжници на рода Хиванар вече от шест поколения, — пристъпи напред, взе крехката чашка и излезе след господаря си.
Навън, в крайречния двор, покрай мозайките, изобразяващи инвеститурата на Сковал Хиванар за имперски Цеда преди три столетия, после по ниските каменни стъпала надолу до онова, което в по-сухи времена беше по-долната тераса-градина. Но тук речните течения се бяха завихрили, заграбили бяха и почва, и растения и бяха оголили твърде непривичното подреждане на камъните, наредени като уличен калдъръм, обкръжен от подредени в правоъгълник дървени пилони, вече не повече от прогнили дънери, щръкнали от локвите, останали след наводнението.
В края на по-горното ниво работници, под указанията на Раутос, бяха укрепили терена с дървени подпори, за да не рухне, а отстрани стоеше ръчна количка, пълна с множество любопитни предмети, оголени от водите на наводнението. Предмети, дошли от миналото.
Загадка, общо взето, разсъди Раутос. Не съществуваха никакви записки по-долната тераса-градина да е била нещо друго освен това, което беше, а бележките, оставени от градинския архитект скоро след довършването на главната сграда на имението, сочеха, че брегът на това равнище не е бил нищо повече от древни наноси.
Глината беше съхранила дървото поне доскоро, тъй че не можеше да се разбере колко отдавна е било построено странното съоръжение. Единственият белег за древността му бяха тези предмети, всичките от бронз или глина. Не бяха оръжия, та да ги свърже човек с някоя гробна могила, а ако бяха сечива, бяха сечива за отдавна забравени дейности, тъй като нито един от работниците, доведени тук от Раутос, не можа да си представи функцията им — не приличаха на нито едно познато сечиво, нито за каменоделство, нито за дърво, нито за обработка на хранителни продукти.
Раутос вдигна едно и го огледа, може би за стотен път. Бронз, лят в глинен калъп — ръбчето ясно се виждаше. Предметът беше издължен, окръглен и в същото време с почти прави ъгли. Врязвания около свивката оформяха кръстосана шарка. На нито един от двата края не се виждаше устройство за прикрепване, следователно нещото не беше предназначено за част от някой по-голям механизъм. Той отново го претегли в ръка. Тежичко си беше. Нещо небалансирано имаше в него, въпреки огъването в самия център. Остави го и извади един кръгъл лист мед, по-тънък от восъчния слой върху писарска табличка. Беше почернял от допира с глината, но само по ръбовете се виждаха следи от окисляване. По листа бяха пробити безброй дупчици, без някакъв определен шаблон, но всяка съвършено еднаква, съвършено кръгла, без устие, което да покаже от коя страна е била пробита.