— Венит — каза той, — имаме ли карта, описваща точните местоположения на тези предмети при откриването им?
— Да, господарю, само с няколко изключения. Прегледахте я миналата седмица.
— Нима? Добре. Остави я на масата в библиотеката следобед.
Пазачката на портата се появи от тесния проход покрай къщата спря на десет крачки от Раутос и се поклони.
— Господарю, съобщение от Инвигилатор Карос Инвиктад.
— Добре — отвърна разсеяно Раутос. — Ей сега ще се заема с него. Пратеникът чака ли за отговор?
— Да, господарю. В двора е.
— Погрижи се да му поднесат закуски и освежителни напитки.
Пазачката се поклони и си тръгна.
— Венит, мисля, че трябва да се приготвиш за едно пътуване. — Къде, господарю?
— Инвигилаторът най-сетне е схванал величината на заплахата.
Венит Сатад не отвърна нищо.
— Трябва да заминеш за град Дрийн — продължи Раутос, все така взрян в загадъчното съоръжение, господстващо на по-долната тераса. — Тръстът се нуждае от по-изричен доклад за подготовките там. Уви, личните донесения на Фактора се оказват незадоволителни. Нужна ми е доверителност по тези въпроси, след като съм решил да се съсредоточа напълно над близката заплаха.
Венит не отвърна нищо.
Раутос се загледа над реката. В залива отсреща се трупаха рибарски лодки, два търговски кораба се приближаваха към главните кейове. Единият, с флага на семейство Естерикт, изглеждаше пострадал, навярно от пожар. Раутос изтупа пръстта от ръцете си, обърна се и закрачи обратно към сградата. Слугата му пое след него.
— Чудно, какво ли лежи под тези камъни?
— Господарю?
— Нищо, Венит. Просто си мислех на глас.
Две части от конницата блуроуз на Атри-Преда Биват атакуваха лагера на оул’дан призори. Двеста отбрани пиконосци препуснаха сред ураган от паника, докато оулите изскачаха от кожените си шатри, а бойните псета на Дрийн, появили се няколко мига преди конните воини, връхлетяха върху оулските глутници пастирски кучета и дрей и трите породи зверове се счепкаха в жестока битка.
Оулските воини се оказаха неподготвени и малцина от тях успяха навреме дори да намерят оръжията си. За няколко мига касапницата се развихри и обхвана и старци, и деца. Повечето жени се сражаваха редом с близките си мъже — жена и съпруг, сестра и брат, всички загиваха заедно в последно сливане на кръв.
Сражението между ледериите и оулите отне не повече от двеста удара на сърцето. Войната сред кучетата се проточи много по-дълго, тъй като пастирските псета — макар и по-дребни и мършави от нападателите си — бяха бързи и не по-малко яростни, а товарните, гледани, за да теглят коли лете и шейни зиме, бяха сравними с породата на Дрийн. Обучени да избиват вълци, те се оказаха сериозен противник за бойните псета и ако не бяха пиконосците, да се позабавляват с избиването на пъстрокожите зверове, битката щеше да се обърне. Но оулската глутница най-сетне отстъпи и оцелелите се разбягаха из равнината, на изток. Няколко от бойните псета на Дрийн ги подгониха, преди водачите им да ги призоват да се върнат.
Докато пиконосците слизаха от конете, за да се уверят, че сред народа на оул няма оцелели, други препуснаха да съберат стадата мириди и родара в съседната долина.
Атри-Преда Биват седеше на жребеца си и се мъчеше да го удържи, понеже беше подлудял от натежалия в утринния въздух мирис на кръв. До нея, седнал непохватно и болезнено натъртен от непознатото седло, Брол Хандар, новоназначеният от Тайст Едур Надзорник на Дрийн, наблюдаваше как ледериите систематично плячкосват лагера, събличат до голо трупове и вадят ножовете си. Оулите връзваха накитите си — най-вече от злато — в плитките си и ледериите трябваше да срежат тези части от скалпа, за да приберат плячката си. Осакатяването продължаваше и със събирането на ивици кожа, украсена с татуировки в типичния за оул многоцветен стил, често очертани с вшит златен конец. Тези трофеи украсиха кръглите щитове на много пиконосци.